YAZAN: DANİELA GORÇEVA
Има още един български поет, етнически турчин, на когото с радост и гордост бих видяла стихотворенията, изписани по фасади на сгради в София, Бургас, Пловдив - Реджеп Кюпчу!
Роден, живял и за съжаление и убит в България. Умира внезапно при много съмнителни и неизяснени до ден днешен обстоятелства, най-вероятно убит от органите на Държавна сигурност.
За жалост малцина са чували за него. Реджеп Кюпчу е бургаски поет, родом от пловдивското село Куклен, който устоява на натиска да „побългари” фамилното си име през 70-те години на Кюпчиев, заради което е тормозен и преследван от комунистическите власти, но е подкрепян от приятелите си българи и най-вече от бургаските поети Недялко Йорданов, Христо Фотев и други, с които го свързва, особено с Недялко Йорданов, крепко приятелство.
Реджеп Кюпчу е автор на прекрасна поезия на български и турски, която за съжаление не е много известна извън Бургас, а в Бургас е известна най-вече благодарение на усилията на Недялко Йорданов, който успя да издаде негова стихосбирка и който всяка година организира заедно с други съмишленици – българи и турци, вечер в памет на поета. Реджеп Кюпчу е автор на стихотворението „България”.
Ето го:
Реджеп Кюпчу е автор на прекрасна поезия на български и турски, която за съжаление не е много известна извън Бургас, а в Бургас е известна най-вече благодарение на усилията на Недялко Йорданов, който успя да издаде негова стихосбирка и който всяка година организира заедно с други съмишленици – българи и турци, вечер в памет на поета. Реджеп Кюпчу е автор на стихотворението „България”.
Ето го:
Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.
Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук.
На твоята земя.
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук.
На твоята земя.
Тъй както първата любов
и тази моя първа крачка
не се забравя,
Не се забравя никога.
и тази моя първа крачка
не се забравя,
Не се забравя никога.
Аз не съм чужденец.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от тъга.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от тъга.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!
Аз съм твой син
и мои са твоите пътища.
и мои са твоите пътища.
Синът му Erdinc Kupcu също е поет, също има трагичната съдба на преследван от комунистическия режим - и то от юношеските си години, веднага след убийството на баща си. Хвърлен по скалъпено обвинение в затвора, където написва великолепни стихове.
А ето и писаното някога от мен в сп. Диалог, бр. 64, 2011 г.
ПРИЯТЕЛИ МОИ, ДА ТРЪГНЕМ
Даниела Горчева
Даниела Горчева
БЪЛГАРИЯ
Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.
Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук.
На твоята земя.
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук.
На твоята земя.
Тъй както първата любов
и тази моя първа крачка
не се забравя,
Не се забравя никога.
и тази моя първа крачка
не се забравя,
Не се забравя никога.
Аз не съм чужденец.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от тъга.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от тъга.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!
Аз съм твой син
и мои са твоите пътища.
и мои са твоите пътища.
Трудно ми беше да напиша следващите няколко реда за бургаския поет Реджеп Кюпчу, защото това негово стихотворение ме вълнува много повече от приповдигнатия патос на „земя като една човешка длан”. За разлика от пропагандната поезия на партиеца Джагаров, поезията и – уви, трагичната съдба на Реджеп Кюпчу са истински, а не театрални.
Реджеп Кюпчу е български поет, роден в България, живял в България и умрял, по-точно – убит в България. Той е турчин. Писал е стихове на български и на турски. Днес поезията на Реджеп Кюпчу, който никога през живота си не е бил в Турция, се изучава в Турция. И то – като чужд поет, като поет от България.
Замислих се дали в днешна България бихме изучавали в училище стиховете на българин, живял в Турция, писал на турски и никога не стъпвал в България? Мисля, че читателите сами ще си отговорят. Но докато слушах агресивните и глупави въпроси на една полуграмотна журналистка, изпратена от телевизия СКАТ да провокира събралите се да почетат паметта на Р. Кюпчу хора на една вечер на поезията, за пореден път си дадох сметка че ако не започнем този разговор сега и веднага, утре за България ще бъде безнадеждно късно.
И не става дума за Реджеп Кюпчу, а за всички нас.
Защото псевдопатриотарските крясъци и заплахи в България достигнаха такива децибели, че вече заглушават всеки разумен глас.
А след автоцензурата и страха идва тиранията, а с нея и робството. Ако днес замълчим, утре ще бъде късно.
В България, спасила някога своите евреи и дала достоен, вдъхновяващ урок на цял свят, че дори във време на война едно общество може да съхрани разума си и да прояви кураж и непреклонност, защитавайки хуманността, в тази същата България днес е едва ли не табу да кажеш добра дума за турчин, за помак, за мюсюлманин, за евреин, да не говорим за омразата срещу ромите, която вече взема патологични размери.
Реджеп Кюпчу е български поет, роден в България, живял в България и умрял, по-точно – убит в България. Той е турчин. Писал е стихове на български и на турски. Днес поезията на Реджеп Кюпчу, който никога през живота си не е бил в Турция, се изучава в Турция. И то – като чужд поет, като поет от България.
Замислих се дали в днешна България бихме изучавали в училище стиховете на българин, живял в Турция, писал на турски и никога не стъпвал в България? Мисля, че читателите сами ще си отговорят. Но докато слушах агресивните и глупави въпроси на една полуграмотна журналистка, изпратена от телевизия СКАТ да провокира събралите се да почетат паметта на Р. Кюпчу хора на една вечер на поезията, за пореден път си дадох сметка че ако не започнем този разговор сега и веднага, утре за България ще бъде безнадеждно късно.
И не става дума за Реджеп Кюпчу, а за всички нас.
Защото псевдопатриотарските крясъци и заплахи в България достигнаха такива децибели, че вече заглушават всеки разумен глас.
А след автоцензурата и страха идва тиранията, а с нея и робството. Ако днес замълчим, утре ще бъде късно.
В България, спасила някога своите евреи и дала достоен, вдъхновяващ урок на цял свят, че дори във време на война едно общество може да съхрани разума си и да прояви кураж и непреклонност, защитавайки хуманността, в тази същата България днес е едва ли не табу да кажеш добра дума за турчин, за помак, за мюсюлманин, за евреин, да не говорим за омразата срещу ромите, която вече взема патологични размери.
*
Реджеп Кюпчу е роден на 28 септември 1934 година в село Куклен, Пловдивско, но от 1956 година живее в Бургас и тук се раждат децата му. Уви, пак в Бургас са погребани първородният син на Реджеп и Джемиле – едва 14-годишният Юнал, новородената им дъщеричка и самият Реджеп.
Името Реджеп означава „достоен за уважение”. И наистина, сладкодумният и весел Реджеп е бил изключително тачен от съселяните си и от приятелите си в Бургас. Хора от Куклен, с които съм разговаряла, са ми разказвали как цялото село идвало да го види в къщата му щом пристигне, как всички го наобикаляли, сядали където сварят и го слушали със зяпнала уста. Може би именно харизмата и авторитетът му са били причина Държавна сигурност да се страхува от него и да го премахне, а след смъртта му да продължава да преследва сина му Ердинч.
Ако днес името на Реджеп Кюпчу все още не е забравено – поне в Бургас, дължим това на малцина и най-вече на Недялко Йорданов, който през 2006 година подготвя стихосбирката му „Приятели мои, да тръгнем” и написва в предговора своите болезнени спомени за „един винаги весел човек” :
Реджеп Кюпчу е роден на 28 септември 1934 година в село Куклен, Пловдивско, но от 1956 година живее в Бургас и тук се раждат децата му. Уви, пак в Бургас са погребани първородният син на Реджеп и Джемиле – едва 14-годишният Юнал, новородената им дъщеричка и самият Реджеп.
Името Реджеп означава „достоен за уважение”. И наистина, сладкодумният и весел Реджеп е бил изключително тачен от съселяните си и от приятелите си в Бургас. Хора от Куклен, с които съм разговаряла, са ми разказвали как цялото село идвало да го види в къщата му щом пристигне, как всички го наобикаляли, сядали където сварят и го слушали със зяпнала уста. Може би именно харизмата и авторитетът му са били причина Държавна сигурност да се страхува от него и да го премахне, а след смъртта му да продължава да преследва сина му Ердинч.
Ако днес името на Реджеп Кюпчу все още не е забравено – поне в Бургас, дължим това на малцина и най-вече на Недялко Йорданов, който през 2006 година подготвя стихосбирката му „Приятели мои, да тръгнем” и написва в предговора своите болезнени спомени за „един винаги весел човек” :
"Болезнени ще бъдат тези спомени за един винаги весел човек. Реджеб* имаше необикновен, къдрав смях. Когато се смееше, а той се смееше често, витрините на „Малина" и „Куба" дрънчаха от смеха му, а по улиците минувачите се обръщаха с любопитство или възмущение.
Веднага се харесахме. Има такива хора. с които от първата среща разбираш, че ставате приятели за цял живот. А той ми остана един от най-добрите приятели наистина за цял живот.
Днес етническият проблем отново се поставя на дневен ред, след като се смяташе разрешен. През какви ли не перипетии премина този изкуствен за България проблем. За нас с Реджеб той никога не е съществувал. Не само между мен и него, а и между Реджеб и всички бургаски поети. Митко Велинов шеговито го наричаше „турчина" и в това влагаше много любов и нежност, защото те двамата бяха неразделни.
Живеехме, както казах, много весело и по братски. Реджеб беше душата на компанията ни. Духовит, сладкодумен, речта му гъмжеше от мъдрости и метафори. Той беше поет до мозъка на костите си. Мислеше и пишеше като древен мъдрец, а имаше съвсем скромен произход. Роден беше в село Куклен, Пловдивско, но съдбата рано-рано го беше запратила в Бургас. Имаше прекрасна жена, красива и строга - албанска туркиня - Джемиле, и двама синове - Юнал и Ердинч. Джемиле перфектно говореше български и беше учителка в квартал „Комлука". Самият Реджеб беше сменил няколко професии - черноработник, строител, редактор в многотиражка, кореспондент на турския вестник „Йени ъшък".
Живееха в едно мазе, където не влизаше никакво слънце. Слънцето просветваше като отражение от прозореца на съседния жилищен блок. Този образ се е запечатал в съзнанието ми, когато превеждах стихотворенията му за първата му книга на български език. Реджеб пишеше ту на български, ту на турски език.
Веднага се харесахме. Има такива хора. с които от първата среща разбираш, че ставате приятели за цял живот. А той ми остана един от най-добрите приятели наистина за цял живот.
Днес етническият проблем отново се поставя на дневен ред, след като се смяташе разрешен. През какви ли не перипетии премина този изкуствен за България проблем. За нас с Реджеб той никога не е съществувал. Не само между мен и него, а и между Реджеб и всички бургаски поети. Митко Велинов шеговито го наричаше „турчина" и в това влагаше много любов и нежност, защото те двамата бяха неразделни.
Живеехме, както казах, много весело и по братски. Реджеб беше душата на компанията ни. Духовит, сладкодумен, речта му гъмжеше от мъдрости и метафори. Той беше поет до мозъка на костите си. Мислеше и пишеше като древен мъдрец, а имаше съвсем скромен произход. Роден беше в село Куклен, Пловдивско, но съдбата рано-рано го беше запратила в Бургас. Имаше прекрасна жена, красива и строга - албанска туркиня - Джемиле, и двама синове - Юнал и Ердинч. Джемиле перфектно говореше български и беше учителка в квартал „Комлука". Самият Реджеб беше сменил няколко професии - черноработник, строител, редактор в многотиражка, кореспондент на турския вестник „Йени ъшък".
Живееха в едно мазе, където не влизаше никакво слънце. Слънцето просветваше като отражение от прозореца на съседния жилищен блок. Този образ се е запечатал в съзнанието ми, когато превеждах стихотворенията му за първата му книга на български език. Реджеб пишеше ту на български, ту на турски език.
Само малко светлина,
съвсем малко светлина
исках да донеса в стаята си –
светлина – колкото пшеничен сноп
да донеса с ръцете си исках.
И големият ми син, който е седемгодишен,
пръв се притече на помощ
с ръцете си детски.
Той нарисува слънце –
едно смешно, но истинско слънце.
съвсем малко светлина
исках да донеса в стаята си –
светлина – колкото пшеничен сноп
да донеса с ръцете си исках.
И големият ми син, който е седемгодишен,
пръв се притече на помощ
с ръцете си детски.
Той нарисува слънце –
едно смешно, но истинско слънце.
Когато се запознахме, Реджеб имаше вече две издадени книги със стихотворения на турски език, в издателство „Народна култура". Казваха се „Животът не е сън" и „Въпросите продължават". Това тогава се поощряваше, такава беше официалната държавна политика. Всичко това ни изглеждаше съвсем нормално, така както беше и с арменците, които също имаха до едно време свои училища. Колко пъти се смени тази конюнктура! Как зорлем почнаха да ни делят на българи и турци....”
За Реджеп Кюпчу Недялко Йорданов твърди, че е имал „самочувствието на български поет” и допълва:
„Никога не беше ходил в Турция и до края на живота си не отиде. Програмното му стихотворение се казваше „България". Беше го написал на български език. Помня, че през 1965 година Яшар Кемал, Факир Байкурт и Азис Несин му бяха дошли на гости. Бяха турски писатели комунисти и нашите служби не им попречиха да вземат със себе си стихотворенията на Реджеб. По-късно това вече се смяташе за национално предателство. Бяха удивени от абсолютния литературен турски език, на който пишеше Реджеб – беше го изучил сам от книгите. Но той пишеше и на български също толкова добре, само че не му се удаваше класическият стих, а в поезията му на турски имаше много музика. Казваше ми: „Понякога стихотворението ми се ражда на български, понякога на турски, и аз самият не мога да си обясня как става това." Варненското издателство предложи да му издаде книга на български език и аз се заех с превода. Беше 1967 година - годината на разведряването и относителната демокрация, малко преди чешките събития. Реджеб ми даваше подстрочници, четеше ми стиховете си на турски език, за да усетя ритъма и римите, както и атмосферата в тях. Превеждах с голямо удоволствие, почти буквално.”
„Никога не беше ходил в Турция и до края на живота си не отиде. Програмното му стихотворение се казваше „България". Беше го написал на български език. Помня, че през 1965 година Яшар Кемал, Факир Байкурт и Азис Несин му бяха дошли на гости. Бяха турски писатели комунисти и нашите служби не им попречиха да вземат със себе си стихотворенията на Реджеб. По-късно това вече се смяташе за национално предателство. Бяха удивени от абсолютния литературен турски език, на който пишеше Реджеб – беше го изучил сам от книгите. Но той пишеше и на български също толкова добре, само че не му се удаваше класическият стих, а в поезията му на турски имаше много музика. Казваше ми: „Понякога стихотворението ми се ражда на български, понякога на турски, и аз самият не мога да си обясня как става това." Варненското издателство предложи да му издаде книга на български език и аз се заех с превода. Беше 1967 година - годината на разведряването и относителната демокрация, малко преди чешките събития. Реджеб ми даваше подстрочници, четеше ми стиховете си на турски език, за да усетя ритъма и римите, както и атмосферата в тях. Превеждах с голямо удоволствие, почти буквално.”
В спомените си по-натам, Недялко Йорданов разказва за издевателствата над поета, за доносите, за поръчковите статии, за уволненията, за провокациите, за арестите, за отказа да дадат работа на Реджеп Кюпчу – по това време с болно от левкемия дете, нуждаещо се от скъпи лекарства; разказва за агонията на 14-годишния Юнал и за смъртта му, съкрушила Реджеп, Джемиле и 12-годишния тогава Ердинч, за по-нататъшната трагична орис на цялото семейство.
И всичкото това ожесточено преследване започва още в далечната 1968 година и причината е отказът на Р. Кюпчу да „побългари’ името си.
На 26 април 1976 година поетът е подмамен да замине спешно за Варна. Последното листче с почерка на Реджеп е една набързо надраскана бележка до съпругата му, оставена на кухненската маса, че се налага да тръгне за Варна и ще се върне привечер. Връщат го в ковчег... Човекът, който го е подмамил, се оказва доносник на Държавна сигурност. Съшитите с бели конци обяснения са, че спътникът му уж бил помолил Реджеп да го изчака на една пейка в парка, за да се окъпел в градската баня(?). И като излязъл от банята чист и умит, Реджеп вече бил издъхнал на пейката. Човек, който никога в живота си не е боледувал. Едва 42 –годишен. След това „органите” не разрешили аутопсия.
Недялко Йорданов споменава в предговора си към стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем”, че службите всъщност са пуснали една след друга няколко версии за смъртта на поета:
„Казаха, че получил инсулт.
После - някаква друга версия, че е убит с удари по главата. Пуснаха слух, че това са извършили турски националисти. И до днес не е ясно как точно е починал.”
И всичкото това ожесточено преследване започва още в далечната 1968 година и причината е отказът на Р. Кюпчу да „побългари’ името си.
На 26 април 1976 година поетът е подмамен да замине спешно за Варна. Последното листче с почерка на Реджеп е една набързо надраскана бележка до съпругата му, оставена на кухненската маса, че се налага да тръгне за Варна и ще се върне привечер. Връщат го в ковчег... Човекът, който го е подмамил, се оказва доносник на Държавна сигурност. Съшитите с бели конци обяснения са, че спътникът му уж бил помолил Реджеп да го изчака на една пейка в парка, за да се окъпел в градската баня(?). И като излязъл от банята чист и умит, Реджеп вече бил издъхнал на пейката. Човек, който никога в живота си не е боледувал. Едва 42 –годишен. След това „органите” не разрешили аутопсия.
Недялко Йорданов споменава в предговора си към стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем”, че службите всъщност са пуснали една след друга няколко версии за смъртта на поета:
„Казаха, че получил инсулт.
После - някаква друга версия, че е убит с удари по главата. Пуснаха слух, че това са извършили турски националисти. И до днес не е ясно как точно е починал.”
Тормозът над семейството му обаче не спира и след смъртта му и се пренася върху 16-годишния му син Ердинч. Момчето е привиквано непрекъснато в милицията и пребивано от бой. „Бият ме така, че да не оставят белези, бият ме по бъбреците..." – казва Ердинч на Недялко Йорданов. През 1980 година изпращат 20- годишното момче в затвора със скалъпено чудовищно обвинение, а докато майка му – превърнала се в „пътуваща сянка между Бургас и Стара Загора”, го посещава, къщата е обърната с главата нагоре и ръкописите на Реджеп Кюпчу – отмъкнати. Васил Ангелов – шеф на отдела в ДС за хората на изкуството „доброжелателно” съветва Недялко Йорданов да престанел да се занимавал с Ердинч Кюпчу: „Имаме сведения, че в затвора е говорил против др. Тодор Живков и е писал стихове с антипартийно съдържание."
През зимата на 1984/1985 започва страшният асимилационен процес, цинично наречен „възродителен”. Защото българският национален предател Тодор Живков и престъпната му клика, предлагали неведнъж на московските си господари суверинитета на България и присъединяването й като 16-та република към СССР, в перверзията си на дегизирани в народни носии бандити, не могат да се удържат да не оставят мръсните си отпечатъци дори върху понятие като българското Възраждане. И подкарват танкове и БТР-и срещу мирното турско население на България да го „възраждат” и да му „възстановяват” имената. След като през 60-те и 70- те години са „възстановили” и имената на помаците с цената десетки убити и на стотици изселени и пратени по затвори и лагери.
През зимата на 1984/1985 започва страшният асимилационен процес, цинично наречен „възродителен”. Защото българският национален предател Тодор Живков и престъпната му клика, предлагали неведнъж на московските си господари суверинитета на България и присъединяването й като 16-та република към СССР, в перверзията си на дегизирани в народни носии бандити, не могат да се удържат да не оставят мръсните си отпечатъци дори върху понятие като българското Възраждане. И подкарват танкове и БТР-и срещу мирното турско население на България да го „възраждат” и да му „възстановяват” имената. След като през 60-те и 70- те години са „възстановили” и имената на помаците с цената десетки убити и на стотици изселени и пратени по затвори и лагери.
Ще цитирам откъс от писмото на Джемиле, принудена като много други наши съотечественици да напусне България с т.нар. „голяма екскурзия”. Писмото е писано през 1992 до Недялко Йорданов.
Здравей, Недялко,
Преди да замина за Турция, обещах да пиша. Дълго чаках нещата да улегнат, за да мога да ги опиша по-точно.
Статията ти „Как ще живеем оттук нататък" попадна и в моите ръце. Мъжката дружба, която съществуваше между теб и Реджеб – тя е жива и до днес. Болката по Реджеб продължава, където и да съм. Останах вдовица, ненавършила 40 години, а децата ни – сираци. За мен той е жив. Жив ще остане и до края на живота ми.
До мен достигат слухове, че се издирват убийците на Реджеб. Уверена съм, че всичко ще се открие. Реджеб не почина, той беше убит. В това съм уверена, както и в това, че произведенията бяха отмъкнати от органите на МВР.
Недялко, с теб искам да споделя радостта от това, че Реджеб е приет от турската интелигенция. Във връзка с 15-годишнината от смъртта му се отпечата цяло списание за живота му и спомени, разказани от близки. Изпращам ти това списание, макар че не разбираш турски. Искам да ти преведа само това, което пише във вестник „Хюриет".
„Произведенията на следните чужди писатели ще се изучават в училищата:
Азербайджан – Бахтияр Вахатаде, Цжеяил Мехмед Кулизаде
България – Реджеб Кюпчу
Казахстан – Айас Исхаки
Киргизстан – Чингис Айтматов
Узбекистан – Сюлейман Чолпан
Туркменистан – Ата Атаджаноглу"
В същия вестник пише, че произведенията на Назъм Хикмет и Азис Несин все още няма да се изучават от учениците. Всъщност произведенията им се печатат, пиесите на Азис Несин се играят.
С Азис Несин се виждаме.
…
Уверена съм. че годините, през които съм работила в България, ще бъдат признати. Има 3500 учители, изселени от България, да не говорим за другите. Всички ние бяхме пропъдени. Ние не напуснахме страната. Тя ни напусна.
Недялко, не мога да кажа, че живеем зле, защото сме по-добре от това, което бяхме.
Преди да завърша, моля да ме извиниш. Часът е 2. Мислите ми са уморени. Утре започва друг ден. Нека този ден бъде светъл за вас, за нас, за всички хора в света.
Приемете нашите поздрави!
Джемиле
17 май 1992 г.
Преди да замина за Турция, обещах да пиша. Дълго чаках нещата да улегнат, за да мога да ги опиша по-точно.
Статията ти „Как ще живеем оттук нататък" попадна и в моите ръце. Мъжката дружба, която съществуваше между теб и Реджеб – тя е жива и до днес. Болката по Реджеб продължава, където и да съм. Останах вдовица, ненавършила 40 години, а децата ни – сираци. За мен той е жив. Жив ще остане и до края на живота ми.
До мен достигат слухове, че се издирват убийците на Реджеб. Уверена съм, че всичко ще се открие. Реджеб не почина, той беше убит. В това съм уверена, както и в това, че произведенията бяха отмъкнати от органите на МВР.
Недялко, с теб искам да споделя радостта от това, че Реджеб е приет от турската интелигенция. Във връзка с 15-годишнината от смъртта му се отпечата цяло списание за живота му и спомени, разказани от близки. Изпращам ти това списание, макар че не разбираш турски. Искам да ти преведа само това, което пише във вестник „Хюриет".
„Произведенията на следните чужди писатели ще се изучават в училищата:
Азербайджан – Бахтияр Вахатаде, Цжеяил Мехмед Кулизаде
България – Реджеб Кюпчу
Казахстан – Айас Исхаки
Киргизстан – Чингис Айтматов
Узбекистан – Сюлейман Чолпан
Туркменистан – Ата Атаджаноглу"
В същия вестник пише, че произведенията на Назъм Хикмет и Азис Несин все още няма да се изучават от учениците. Всъщност произведенията им се печатат, пиесите на Азис Несин се играят.
С Азис Несин се виждаме.
…
Уверена съм. че годините, през които съм работила в България, ще бъдат признати. Има 3500 учители, изселени от България, да не говорим за другите. Всички ние бяхме пропъдени. Ние не напуснахме страната. Тя ни напусна.
Недялко, не мога да кажа, че живеем зле, защото сме по-добре от това, което бяхме.
Преди да завърша, моля да ме извиниш. Часът е 2. Мислите ми са уморени. Утре започва друг ден. Нека този ден бъде светъл за вас, за нас, за всички хора в света.
Приемете нашите поздрави!
Джемиле
17 май 1992 г.
Тази година се навършиха 35 години от убийството на Реджеп Кюпчу. Давността за това престъпление отдавна е изтекла, убийците бродят ненаказани. Нищо чудно днес да са видни политици и „бизнесмени”, често канени по радио и телевизия да ръсят престъпната си пропаганда – винаги в полза на Кремъл и на българската комунистическа олигархия и винаги в ущърб на обикновените хора в България – били те българи, турци, помаци, роми, руснаци...
Както всяка година през април Турският културен център в Бургас почете паметта на Реджеп Кюпчу с един поетичен спектакъл, на който присъстваха българи и турци, а почетни гости бяха Ердинч Кюпчу и Недялко Йорданов. Колегата Ирина Недева от радио Хоризонт направи вълнуващо предаване, в което прозвучаха гласовете на Недялко Йорданов, на Ердинч Кюпчу и стиховете на Реджеп и на сина му Ердинч. Прокуденият от България Ердинч живее със семейството си в Истанбул и пише стихове на български език. България си остава наша Родина, казва той.
Както всяка година през април Турският културен център в Бургас почете паметта на Реджеп Кюпчу с един поетичен спектакъл, на който присъстваха българи и турци, а почетни гости бяха Ердинч Кюпчу и Недялко Йорданов. Колегата Ирина Недева от радио Хоризонт направи вълнуващо предаване, в което прозвучаха гласовете на Недялко Йорданов, на Ердинч Кюпчу и стиховете на Реджеп и на сина му Ердинч. Прокуденият от България Ердинч живее със семейството си в Истанбул и пише стихове на български език. България си остава наша Родина, казва той.
*
Понякога стихотворението ми се ражда на български, понякога на турски
споделя Реджеп Кюпчу с Недялко Йорданов.
Понякога стихотворението ми се ражда на български, понякога на турски
споделя Реджеп Кюпчу с Недялко Йорданов.
Нека „чуем” прекрасните му стихове, независимо на какъв език са писани. А и както пише Недялко Йорданов в края на предговора си към стихосбирката на Реджеп: „Поезията му беше родена на българска земя. Той изживя целия си кратък живот тук, дедите и децата му бяха родени тук. Приятелите му бяха българи и той самият се чувстваше български поет. Мъчно ми е, че там, в Турция, в страната, в която никога не беше стъпвал, той е по-познат, отколкото тук.”
СЪДБА
Аз съм само едно листо, паднало на земята,
А дървото не търси обруленото си листо.
А дървото не търси обруленото си листо.
Дървото не тъжи за листата,
дървото сънува само идната пролет,
дето пак ще се усмихне цвят по цвят,
листо по листо.
дървото сънува само идната пролет,
дето пак ще се усмихне цвят по цвят,
листо по листо.
Аз тъгувам за мястото си върху клона на дървото,
Но аз съм едно листо, паднало на земята,
и формата ми, и цветът ми,
всичко, всичко изчезва постепенно.
Но аз съм едно листо, паднало на земята,
и формата ми, и цветът ми,
всичко, всичко изчезва постепенно.
Къде е, къде е моето дърво,
къде е, къде е моят клон,
откъдето да предизвиквам ветровете!
къде е, къде е моят клон,
откъдето да предизвиквам ветровете!
ИЗПОВЕД
Тръгнах ей така,
босичък
по голямата земя.
босичък
по голямата земя.
Изгоряха ми нозете,
сърцето ми изгоря.
сърцето ми изгоря.
Не изгаряйте нозе.
Сърце, не изгаряй.
Сърце, не изгаряй.
Аз съм още
в началото на пътя,
в началото на пътя...
в началото на пътя,
в началото на пътя...
ПРЕДЧУВСТВИЕТО НА ЦВЕТЕТО
Слънцето ме събуди с целувка
и аз известих пролетта.
Дъхът ми се пръсна наоколо
и стана пиян света.
и аз известих пролетта.
Дъхът ми се пръсна наоколо
и стана пиян света.
Пчелата се влюби във мене,
запя на старинен саз.
Какво, че краде от нектара ми –
в меда имам дял и аз.
запя на старинен саз.
Какво, че краде от нектара ми –
в меда имам дял и аз.
Никой не е избягал
от смъртта досега.
Поне от мен да остане
във всичко по малко тъга.
от смъртта досега.
Поне от мен да остане
във всичко по малко тъга.
И накрая, един откъс от поемата, дала името на стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем”:
РАЗГОВОР
Хайде, приятели мои,
да тръгнем!
да тръгнем!
Аз не искам в застояли води
да гледам своето отражение.
Аз обичам течащи води,
като течащите води обичам
веселото движение.
да гледам своето отражение.
Аз обичам течащи води,
като течащите води обичам
веселото движение.
Напуснете и вие уютния завет
и с вятъра, вдигащ от сън тишината,
призори,
между деня и нощта,
да сме вече на път по земята.
и с вятъра, вдигащ от сън тишината,
призори,
между деня и нощта,
да сме вече на път по земята.
Няма да скучаете, ако тръгнете с мене.
И дори,
ако гладни
и жадни
останете –
според сезона –
малини ще ви бера,
лешници ще ви бера,
в шепите си вода ще ви донеса –
няма да ви оставя гладни,
жадни няма да ви оставя.
И дори,
ако гладни
и жадни
останете –
според сезона –
малини ще ви бера,
лешници ще ви бера,
в шепите си вода ще ви донеса –
няма да ви оставя гладни,
жадни няма да ви оставя.
Аз от обикновени хора узнах
истинския смисъл на всяко приятелство.
истинския смисъл на всяко приятелство.
Може тъмно да стане наоколо,
но вие не се плашете –
като едно русокосо момиче
тихо над нас ще изгрее луната
И под дърветата – сънна и плаха –
ще се оттегли встрани тъмнината.
но вие не се плашете –
като едно русокосо момиче
тихо над нас ще изгрее луната
И под дърветата – сънна и плаха –
ще се оттегли встрани тъмнината.
Хайде, приятели мои,
да тръгнем!
Дългият път
иска пътници, които вървят.
Има ли пътници, които вървят,
усмихва се дългият път.
да тръгнем!
Дългият път
иска пътници, които вървят.
Има ли пътници, които вървят,
усмихва се дългият път.
Не се плашете, приятели мои–
всяко истинско, всяко смело пътуване
почва от края на пътя,
утъпкан от другите.
Ние ще тръгнем нататък.
Да тръгнем нататък.
...
всяко истинско, всяко смело пътуване
почва от края на пътя,
утъпкан от другите.
Ние ще тръгнем нататък.
Да тръгнем нататък.
...
Завършвам тези редове с тъга, че няма място за цялата поема, но и с надеждата най-после да започнем да ценим човеците, а не националността им. За да нямат шанс престъпни манипулатори в България, в тази България, която някога спаси своите евреи. Време е сега да спасим себе си и да съхраним духовността си, както се пее в българския всеучилищен химн за Кирил и Методий, написан от Стоян Михайловски.
_
*Реджеп Кюпчу (Recep Küpçü) е известен у нас като Реджеб Кюпчу и така фигурира в стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем” и в спомените на Недялко Йорданов. Списание „Диалог’ благодари на Недялко Йорданов и на Ердинч Кюпчу за препратените снимки и текстове.
_
*Реджеп Кюпчу (Recep Küpçü) е известен у нас като Реджеб Кюпчу и така фигурира в стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем” и в спомените на Недялко Йорданов. Списание „Диалог’ благодари на Недялко Йорданов и на Ердинч Кюпчу за препратените снимки и текстове.
Hiç yorum yok:
Yorum Gönder