27 Şubat 2020 Perşembe

VARNA'DA KOMÜNİSTLERİN ÖLDÜRDÜĞÜ BÜYÜK TÜRK ŞAİRİ: RECEP KÜPÇÜ


YAZAN: DANİELA GORÇEVA
Има още един български поет, етнически турчин, на когото с радост и гордост бих видяла стихотворенията, изписани по фасади на сгради в София, Бургас, Пловдив - Реджеп Кюпчу!
Роден, живял и за съжаление и убит в България. Умира внезапно при много съмнителни и неизяснени до ден днешен обстоятелства, най-вероятно убит от органите на Държавна сигурност.
За жалост малцина са чували за него. Реджеп Кюпчу е бургаски поет, родом от пловдивското село Куклен, който устоява на натиска да „побългари” фамилното си име през 70-те години на Кюпчиев, заради което е тормозен и преследван от комунистическите власти, но е подкрепян от приятелите си българи и най-вече от бургаските поети Недялко Йорданов, Христо Фотев и други, с които го свързва, особено с Недялко Йорданов, крепко приятелство.
Реджеп Кюпчу е автор на прекрасна поезия на български и турски, която за съжаление не е много известна извън Бургас, а в Бургас е известна най-вече благодарение на усилията на Недялко Йорданов, който успя да издаде негова стихосбирка и който всяка година организира заедно с други съмишленици – българи и турци, вечер в памет на поета. Реджеп Кюпчу е автор на стихотворението „България”.
Ето го:
Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.
Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук.
На твоята земя.
Тъй както първата любов
и тази моя първа крачка
не се забравя,
Не се забравя никога.
Аз не съм чужденец.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от тъга.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!
Аз съм твой син
и мои са твоите пътища.
Синът му Erdinc Kupcu също е поет, също има трагичната съдба на преследван от комунистическия режим - и то от юношеските си години, веднага след убийството на баща си. Хвърлен по скалъпено обвинение в затвора, където написва великолепни стихове.
А ето и писаното някога от мен в сп. Диалог, бр. 64, 2011 г.
ПРИЯТЕЛИ МОИ, ДА ТРЪГНЕМ
Даниела Горчева
БЪЛГАРИЯ
Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.
Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук.
На твоята земя.
Тъй както първата любов
и тази моя първа крачка
не се забравя,
Не се забравя никога.
Аз не съм чужденец.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от тъга.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!
Аз съм твой син
и мои са твоите пътища.
Трудно ми беше да напиша следващите няколко реда за бургаския поет Реджеп Кюпчу, защото това негово стихотворение ме вълнува много повече от приповдигнатия патос на „земя като една човешка длан”. За разлика от пропагандната поезия на партиеца Джагаров, поезията и – уви, трагичната съдба на Реджеп Кюпчу са истински, а не театрални.
Реджеп Кюпчу е български поет, роден в България, живял в България и умрял, по-точно – убит в България. Той е турчин. Писал е стихове на български и на турски. Днес поезията на Реджеп Кюпчу, който никога през живота си не е бил в Турция, се изучава в Турция. И то – като чужд поет, като поет от България.
Замислих се дали в днешна България бихме изучавали в училище стиховете на българин, живял в Турция, писал на турски и никога не стъпвал в България? Мисля, че читателите сами ще си отговорят. Но докато слушах агресивните и глупави въпроси на една полуграмотна журналистка, изпратена от телевизия СКАТ да провокира събралите се да почетат паметта на Р. Кюпчу хора на една вечер на поезията, за пореден път си дадох сметка че ако не започнем този разговор сега и веднага, утре за България ще бъде безнадеждно късно.
И не става дума за Реджеп Кюпчу, а за всички нас.
Защото псевдопатриотарските крясъци и заплахи в България достигнаха такива децибели, че вече заглушават всеки разумен глас.
А след автоцензурата и страха идва тиранията, а с нея и робството. Ако днес замълчим, утре ще бъде късно.
В България, спасила някога своите евреи и дала достоен, вдъхновяващ урок на цял свят, че дори във време на война едно общество може да съхрани разума си и да прояви кураж и непреклонност, защитавайки хуманността, в тази същата България днес е едва ли не табу да кажеш добра дума за турчин, за помак, за мюсюлманин, за евреин, да не говорим за омразата срещу ромите, която вече взема патологични размери.
*
Реджеп Кюпчу е роден на 28 септември 1934 година в село Куклен, Пловдивско, но от 1956 година живее в Бургас и тук се раждат децата му. Уви, пак в Бургас са погребани първородният син на Реджеп и Джемиле – едва 14-годишният Юнал, новородената им дъщеричка и самият Реджеп.
Името Реджеп означава „достоен за уважение”. И наистина, сладкодумният и весел Реджеп е бил изключително тачен от съселяните си и от приятелите си в Бургас. Хора от Куклен, с които съм разговаряла, са ми разказвали как цялото село идвало да го види в къщата му щом пристигне, как всички го наобикаляли, сядали където сварят и го слушали със зяпнала уста. Може би именно харизмата и авторитетът му са били причина Държавна сигурност да се страхува от него и да го премахне, а след смъртта му да продължава да преследва сина му Ердинч.
Ако днес името на Реджеп Кюпчу все още не е забравено – поне в Бургас, дължим това на малцина и най-вече на Недялко Йорданов, който през 2006 година подготвя стихосбирката му „Приятели мои, да тръгнем” и написва в предговора своите болезнени спомени за „един винаги весел човек” :
"Болезнени ще бъдат тези спомени за един винаги весел човек. Реджеб* имаше необикновен, къдрав смях. Когато се смееше, а той се смееше често, витрините на „Малина" и „Куба" дрънчаха от смеха му, а по улиците минувачите се обръщаха с любопитство или възмущение.
Веднага се харесахме. Има такива хора. с които от първата среща разбираш, че ставате приятели за цял живот. А той ми остана един от най-добрите приятели наистина за цял живот.
Днес етническият проблем отново се поставя на дневен ред, след като се смяташе разрешен. През какви ли не перипетии премина този изкуствен за България проблем. За нас с Реджеб той никога не е съществувал. Не само между мен и него, а и между Реджеб и всички бургаски поети. Митко Велинов шеговито го наричаше „турчина" и в това влагаше много любов и нежност, защото те двамата бяха неразделни.
Живеехме, както казах, много весело и по братски. Реджеб беше душата на компанията ни. Духовит, сладкодумен, речта му гъмжеше от мъдрости и метафори. Той беше поет до мозъка на костите си. Мислеше и пишеше като древен мъдрец, а имаше съвсем скромен произход. Роден беше в село Куклен, Пловдивско, но съдбата рано-рано го беше запратила в Бургас. Имаше прекрасна жена, красива и строга - албанска туркиня - Джемиле, и двама синове - Юнал и Ердинч. Джемиле перфектно говореше български и беше учителка в квартал „Комлука". Самият Реджеб беше сменил няколко професии - черноработник, строител, редактор в многотиражка, кореспондент на турския вестник „Йени ъшък".
Живееха в едно мазе, където не влизаше никакво слънце. Слънцето просветваше като отражение от прозореца на съседния жилищен блок. Този образ се е запечатал в съзнанието ми, когато превеждах стихотворенията му за първата му книга на български език. Реджеб пишеше ту на български, ту на турски език.
Само малко светлина,
съвсем малко светлина
исках да донеса в стаята си –
светлина – колкото пшеничен сноп
да донеса с ръцете си исках.
И големият ми син, който е седемгодишен,
пръв се притече на помощ
с ръцете си детски.
Той нарисува слънце –
едно смешно, но истинско слънце.
Когато се запознахме, Реджеб имаше вече две издадени книги със стихотворения на турски език, в издателство „Народна култура". Казваха се „Животът не е сън" и „Въпросите продължават". Това тогава се поощряваше, такава беше официалната държавна политика. Всичко това ни изглеждаше съвсем нормално, така както беше и с арменците, които също имаха до едно време свои училища. Колко пъти се смени тази конюнктура! Как зорлем почнаха да ни делят на българи и турци....”
За Реджеп Кюпчу Недялко Йорданов твърди, че е имал „самочувствието на български поет” и допълва:
„Никога не беше ходил в Турция и до края на живота си не отиде. Програмното му стихотворение се казваше „България". Беше го написал на български език. Помня, че през 1965 година Яшар Кемал, Факир Байкурт и Азис Несин му бяха дошли на гости. Бяха турски писатели комунисти и нашите служби не им попречиха да вземат със себе си стихотворенията на Реджеб. По-късно това вече се смяташе за национално предателство. Бяха удивени от абсолютния литературен турски език, на който пишеше Реджеб – беше го изучил сам от книгите. Но той пишеше и на български също толкова добре, само че не му се удаваше класическият стих, а в поезията му на турски имаше много музика. Казваше ми: „Понякога стихотворението ми се ражда на български, понякога на турски, и аз самият не мога да си обясня как става това." Варненското издателство предложи да му издаде книга на български език и аз се заех с превода. Беше 1967 година - годината на разведряването и относителната демокрация, малко преди чешките събития. Реджеб ми даваше подстрочници, четеше ми стиховете си на турски език, за да усетя ритъма и римите, както и атмосферата в тях. Превеждах с голямо удоволствие, почти буквално.”
В спомените си по-натам, Недялко Йорданов разказва за издевателствата над поета, за доносите, за поръчковите статии, за уволненията, за провокациите, за арестите, за отказа да дадат работа на Реджеп Кюпчу – по това време с болно от левкемия дете, нуждаещо се от скъпи лекарства; разказва за агонията на 14-годишния Юнал и за смъртта му, съкрушила Реджеп, Джемиле и 12-годишния тогава Ердинч, за по-нататъшната трагична орис на цялото семейство.
И всичкото това ожесточено преследване започва още в далечната 1968 година и причината е отказът на Р. Кюпчу да „побългари’ името си.
На 26 април 1976 година поетът е подмамен да замине спешно за Варна. Последното листче с почерка на Реджеп е една набързо надраскана бележка до съпругата му, оставена на кухненската маса, че се налага да тръгне за Варна и ще се върне привечер. Връщат го в ковчег... Човекът, който го е подмамил, се оказва доносник на Държавна сигурност. Съшитите с бели конци обяснения са, че спътникът му уж бил помолил Реджеп да го изчака на една пейка в парка, за да се окъпел в градската баня(?). И като излязъл от банята чист и умит, Реджеп вече бил издъхнал на пейката. Човек, който никога в живота си не е боледувал. Едва 42 –годишен. След това „органите” не разрешили аутопсия.
Недялко Йорданов споменава в предговора си към стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем”, че службите всъщност са пуснали една след друга няколко версии за смъртта на поета:
„Казаха, че получил инсулт.
После - някаква друга версия, че е убит с удари по главата. Пуснаха слух, че това са извършили турски националисти. И до днес не е ясно как точно е починал.”
Тормозът над семейството му обаче не спира и след смъртта му и се пренася върху 16-годишния му син Ердинч. Момчето е привиквано непрекъснато в милицията и пребивано от бой. „Бият ме така, че да не оставят белези, бият ме по бъбреците..." – казва Ердинч на Недялко Йорданов. През 1980 година изпращат 20- годишното момче в затвора със скалъпено чудовищно обвинение, а докато майка му – превърнала се в „пътуваща сянка между Бургас и Стара Загора”, го посещава, къщата е обърната с главата нагоре и ръкописите на Реджеп Кюпчу – отмъкнати. Васил Ангелов – шеф на отдела в ДС за хората на изкуството „доброжелателно” съветва Недялко Йорданов да престанел да се занимавал с Ердинч Кюпчу: „Имаме сведения, че в затвора е говорил против др. Тодор Живков и е писал стихове с антипартийно съдържание."
През зимата на 1984/1985 започва страшният асимилационен процес, цинично наречен „възродителен”. Защото българският национален предател Тодор Живков и престъпната му клика, предлагали неведнъж на московските си господари суверинитета на България и присъединяването й като 16-та република към СССР, в перверзията си на дегизирани в народни носии бандити, не могат да се удържат да не оставят мръсните си отпечатъци дори върху понятие като българското Възраждане. И подкарват танкове и БТР-и срещу мирното турско население на България да го „възраждат” и да му „възстановяват” имената. След като през 60-те и 70- те години са „възстановили” и имената на помаците с цената десетки убити и на стотици изселени и пратени по затвори и лагери.
Ще цитирам откъс от писмото на Джемиле, принудена като много други наши съотечественици да напусне България с т.нар. „голяма екскурзия”. Писмото е писано през 1992 до Недялко Йорданов.
Здравей, Недялко,
Преди да замина за Турция, обещах да пиша. Дълго чаках нещата да улегнат, за да мога да ги опиша по-точно.
Статията ти „Как ще живеем оттук нататък" попадна и в моите ръце. Мъжката дружба, която съществуваше между теб и Реджеб – тя е жива и до днес. Болката по Реджеб продължава, където и да съм. Останах вдовица, ненавършила 40 години, а децата ни – сираци. За мен той е жив. Жив ще остане и до края на живота ми.
До мен достигат слухове, че се издирват убийците на Реджеб. Уверена съм, че всичко ще се открие. Реджеб не почина, той беше убит. В това съм уверена, както и в това, че произведенията бяха отмъкнати от органите на МВР.
Недялко, с теб искам да споделя радостта от това, че Реджеб е приет от турската интелигенция. Във връзка с 15-годишнината от смъртта му се отпечата цяло списание за живота му и спомени, разказани от близки. Изпращам ти това списание, макар че не разбираш турски. Искам да ти преведа само това, което пише във вестник „Хюриет".
„Произведенията на следните чужди писатели ще се изучават в училищата:
Азербайджан – Бахтияр Вахатаде, Цжеяил Мехмед Кулизаде
България – Реджеб Кюпчу
Казахстан – Айас Исхаки
Киргизстан – Чингис Айтматов
Узбекистан – Сюлейман Чолпан
Туркменистан – Ата Атаджаноглу"
В същия вестник пише, че произведенията на Назъм Хикмет и Азис Несин все още няма да се изучават от учениците. Всъщност произведенията им се печатат, пиесите на Азис Несин се играят.
С Азис Несин се виждаме.

Уверена съм. че годините, през които съм работила в България, ще бъдат признати. Има 3500 учители, изселени от България, да не говорим за другите. Всички ние бяхме пропъдени. Ние не напуснахме страната. Тя ни напусна.
Недялко, не мога да кажа, че живеем зле, защото сме по-добре от това, което бяхме.
Преди да завърша, моля да ме извиниш. Часът е 2. Мислите ми са уморени. Утре започва друг ден. Нека този ден бъде светъл за вас, за нас, за всички хора в света.
Приемете нашите поздрави!
Джемиле
17 май 1992 г.
Тази година се навършиха 35 години от убийството на Реджеп Кюпчу. Давността за това престъпление отдавна е изтекла, убийците бродят ненаказани. Нищо чудно днес да са видни политици и „бизнесмени”, често канени по радио и телевизия да ръсят престъпната си пропаганда – винаги в полза на Кремъл и на българската комунистическа олигархия и винаги в ущърб на обикновените хора в България – били те българи, турци, помаци, роми, руснаци...
Както всяка година през април Турският културен център в Бургас почете паметта на Реджеп Кюпчу с един поетичен спектакъл, на който присъстваха българи и турци, а почетни гости бяха Ердинч Кюпчу и Недялко Йорданов. Колегата Ирина Недева от радио Хоризонт направи вълнуващо предаване, в което прозвучаха гласовете на Недялко Йорданов, на Ердинч Кюпчу и стиховете на Реджеп и на сина му Ердинч. Прокуденият от България Ердинч живее със семейството си в Истанбул и пише стихове на български език. България си остава наша Родина, казва той.
*
Понякога стихотворението ми се ражда на български, понякога на турски
споделя Реджеп Кюпчу с Недялко Йорданов.
Нека „чуем” прекрасните му стихове, независимо на какъв език са писани. А и както пише Недялко Йорданов в края на предговора си към стихосбирката на Реджеп: „Поезията му беше родена на българска земя. Той изживя целия си кратък живот тук, дедите и децата му бяха родени тук. Приятелите му бяха българи и той самият се чувстваше български поет. Мъчно ми е, че там, в Турция, в страната, в която никога не беше стъпвал, той е по-познат, отколкото тук.”
СЪДБА
Аз съм само едно листо, паднало на земята,
А дървото не търси обруленото си листо.
Дървото не тъжи за листата,
дървото сънува само идната пролет,
дето пак ще се усмихне цвят по цвят,
листо по листо.
Аз тъгувам за мястото си върху клона на дървото,
Но аз съм едно листо, паднало на земята,
и формата ми, и цветът ми,
всичко, всичко изчезва постепенно.
Къде е, къде е моето дърво,
къде е, къде е моят клон,
откъдето да предизвиквам ветровете!
ИЗПОВЕД
Тръгнах ей така,
босичък
по голямата земя.
Изгоряха ми нозете,
сърцето ми изгоря.
Не изгаряйте нозе.
Сърце, не изгаряй.
Аз съм още
в началото на пътя,
в началото на пътя...

ПРЕДЧУВСТВИЕТО НА ЦВЕТЕТО
Слънцето ме събуди с целувка
и аз известих пролетта.
Дъхът ми се пръсна наоколо
и стана пиян света.
Пчелата се влюби във мене,
запя на старинен саз.
Какво, че краде от нектара ми –
в меда имам дял и аз.
Никой не е избягал
от смъртта досега.
Поне от мен да остане
във всичко по малко тъга.
И накрая, един откъс от поемата, дала името на стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем”:
РАЗГОВОР
Хайде, приятели мои,
да тръгнем!
Аз не искам в застояли води
да гледам своето отражение.
Аз обичам течащи води,
като течащите води обичам
веселото движение.
Напуснете и вие уютния завет
и с вятъра, вдигащ от сън тишината,
призори,
между деня и нощта,
да сме вече на път по земята.
Няма да скучаете, ако тръгнете с мене.
И дори,
ако гладни
и жадни
останете –
според сезона –
малини ще ви бера,
лешници ще ви бера,
в шепите си вода ще ви донеса –
няма да ви оставя гладни,
жадни няма да ви оставя.
Аз от обикновени хора узнах
истинския смисъл на всяко приятелство.
Може тъмно да стане наоколо,
но вие не се плашете –
като едно русокосо момиче
тихо над нас ще изгрее луната
И под дърветата – сънна и плаха –
ще се оттегли встрани тъмнината.
Хайде, приятели мои,
да тръгнем!
Дългият път
иска пътници, които вървят.
Има ли пътници, които вървят,
усмихва се дългият път.
Не се плашете, приятели мои–
всяко истинско, всяко смело пътуване
почва от края на пътя,
утъпкан от другите.
Ние ще тръгнем нататък.
Да тръгнем нататък.
...
Завършвам тези редове с тъга, че няма място за цялата поема, но и с надеждата най-после да започнем да ценим човеците, а не националността им. За да нямат шанс престъпни манипулатори в България, в тази България, която някога спаси своите евреи. Време е сега да спасим себе си и да съхраним духовността си, както се пее в българския всеучилищен химн за Кирил и Методий, написан от Стоян Михайловски.
_
*Реджеп Кюпчу (Recep Küpçü) е известен у нас като Реджеб Кюпчу и така фигурира в стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем” и в спомените на Недялко Йорданов. Списание „Диалог’ благодари на Недялко Йорданов и на Ердинч Кюпчу за препратените снимки и текстове.

19 Şubat 2020 Çarşamba

18 Şubat 2020 Salı

FİLİBE ALACA CAMİSİ, 1920 YILINDA BULGARLARCA YIKILDI



Kırcaali, Eğridere, Hüsemler köyü (Diamandovo) mezar taşları

Huve'l-Bâkî
Ya Muhammed kıl şefaat
 Ümmetindir Molla Mustafa 
Zevcesi Gülsüm binti Halil 
1297 Hicri/1879-1880 Miladi
Okuyan: Basri Zilabid 



En baştaki mezar taşının uzaktan çekilmiş fotoğrafı
el-Fatiha
Ah ile zar kılarak gençliğime doyamadım 
Çün ecel peymanesi dolmuş muradıma eremedim 
Hasretâ! fani cihanda tulu ömür süremedim 
Firkatâ! takdir bu imiş ezelden bilmedim
Merhum Ali Osman bin Ahmed Ağa 
1245
Okuyan: Ahmet Şen ve Mert Burak Ersan

16 Şubat 2020 Pazar

Şumnu Terakki Kütüphanesi fatura örneği

Şumnu'da Terakkî Kütüphanesi'ne ait bir fatura örneği
Sahibi: Sabri Sadık
Bu fatura 1929 yılında kesilmiş. Alınan kitaplar:
20 adet Elifba x 11 leva= 220 leva
30 adet Hesap II x 14 leva=420 leva
Fatura sonunda,
"Hesapları onbeş güne kadar göndermeli, selam" yazılı. 
Osmanlıca el yazısını okuyan: BTG editörü Basri Zilabid Çalışkan

15 Şubat 2020 Cumartesi

LOFÇA'YA BAĞLI GALATA KÖYÜ MÜSLÜMANLARI VE DİNİ HAYATI, HÜSEYİN MEHMED

Sofya'da yayınlanan Müslümanalr dergisinin Ocak 2020 sayısı, 10-11. sayfalarında yayınlanan yazının başlığının tam tercümesi: 
Galata köyü Müslümanlarının kurumsal dini hayatlarının gelişimi.

Хюсеин Мехмед, Развитие на институционалния религиозен живот на мюсюлманите в село Галата – В: сп. Мюсюлмани, бр. 1, януари 2020, ст 10-11.

Сведенията за мюсюлманския религиозен живот в село Галата през Османския период са оскъдни. Известно ни е, че селата Градежница и Галата са малки и в колибарски тип. Останала е топонимата Ходжовски път, който е от билото към село Градежница (с махалите: Глогово, Бабинци и Асен). Пътя идвал от местноста Даменица и слизал на сегашната улица Пещера, където е джамията на село Галата. Прекосявайки селото минавал по стария път до местноста Ярбашъ в село Български извор. На още 100 м. след разклона за Галата, прекосяващ главния път София-Варна се намирала и най-старата джамия в околноста. Предполага се, че по този Ходжев път жители от Градежница и Галата се отправяли за петкратни, петъчни и байрамски служби в най-старата джамия на района и за канене на имами и джарафи (сунетчии) от Български извор по време на курбани, суннети, имена, венчавки и погребения. От края на Османския период е известен и галатския пехливанин Халил Анчов (Hançoğlu), дядо на друг башпехливанина на Къркпънар в Одрин – Сюлейман Хайриболу, изселници в село Черкезмуселлим, окр. Хайрибол. Също така, от времето на Халил Анчов е Ибрахим Айтаоглу от Български извор, зурнаджия на Къркпънар в Одрин. И двамата са практикували своята дейност по време на султан Абдул Азиз І (1861 – 1876).

Джамията на Галата е построена през 1750 г. Минарето и е дървено и подпалено през време на Беглото (1878 г.). След 1880 г. селата Градежница и Галата се разрастват, придобивайки днешният си вид. В тях се заселват множество мюсюлмани (предимно помаци) от селата: Драгулин дол (зличено), Пещерна, Торос, Беленци, Румянцево, Луковит, Бежаново, Беглеж, Глава, Голец и пр. За тези преселения говорят фамилиите: Маджарови, Команови (от зличената турска махала Коман към Троян), Ъсенлиеви, Добревски, Слатински (от Бяла Слатина) в Галата; Дермански в Кирчево; Галатски в Градежница (Глогово) и пр. През 1880 г. в село Галата се заселва Усин, последния имам на с. Добревци. След него от Истанбул придошъл суфта Изет (1903-1942), който е с торбешко или албанско потекло. През 1905 г. в селото Маналовския род е наречен Ходжовски, заради Махмуд Абдурахманов Ходжов, който починал през 1918 г. Още приживе Махмуд ходжа (обучен от предишните двама и в руждието на гр. Севлиево), заедно с брат си и джамийски настоятел Али Абдурахманов Ходжов, избрали за негов наследник Шакир Мустафов Алчов (р. 1884 - поч. 1968 г.). Той е обучен в съществуващия мектеб до джамията (след 1928 г. преобразен в кметство), като негов преподавал е хаджи Ибиш, докато Али молла Мутишев е преподавал в мектеба на Български извор. И двамата починали мистериозно до 1927 г. и са погребани в двора на джамията. След хатима Шакир Мустафов Алчов не успял да завърши руждието на гр. Плевен. През 1931 г. в с. Галата вероучител е Алиосман Анков от с. Кирчево, на който рода е от Свищовско. Той обучавал учениците си в мектеб (джемат одая) в джамията. През 1951 г. се оженил и временно живял Али Алилов (Анкин) Ходжов, предпоследния имам на с. Румянцево, който в с. Румянцево след смърта си е наследен от своя зет Яшар, пришалец от Хасковско. През 1968 г. в с. Галата, имама Шакир Мустафов Алчов починал и е наследен от сина си Рамадан Шакиров Алчов (1968-2001 г.). От 2005 г. имам на с. Галата и на околните помашки села е Хюсеин Хюсеин Мехмед, пришълец от с. Резач, обл. Велико Търново.
В село Галата гробищните паркове са в регулация. Заличаването им като джамийски имот датира още от 1940 г., когато председателя Сюлейман Ибов Менов е принуден да изкара Нот. акт с №80/940, в който не са вписани около един декар в м. Дженини градини, но които са отбелязани в стария регулационен план от 1936 г. По това време за кмет на селото е избран Али Ибов Муков, баджанак на изворския имам Хюсеин Хюсеинов Чаушев (1918-1974 г.) и сват на Сулейман Ибов Менов. Чрез узаконения недвижим вакъф 5 дк. ливадата и 15 дк. гробищни паркове, които през тези години 2/3 са празна мера се изхранвал селския вол, който също се отглеждал в двора на джамията. Водейки се движим вакъфски инвентар, помещавал първия етаж на бившия мектеб т.е. кметство. Чрез превозване от него материали (греди, камъни) и чрез собствени средства, Али Ибов Муков съградил на главната улица два моста (сега под асфалтния път), първия етаж на училището и две чешми в Галата (не функционирва днес) и в Български извор. През 1944 г. Али Муков пада шехид, след като е зверски убит от партизаните, а трупът му е хвърлен в пещера в околностите на село Гложене. През 1972 г. следващия председател на джамийските настоятели Асан Мустафов Галатски и Муто Керимски чрез Нот. акт с №80/940 спечелили гражданско дело 68/1972 за обезщетение, тъй като от м. Горни гробища са отчуждени 2 360 дк. Чрез средствата реставрирали джамията на селото, като я разширяват за сметка на джемат одаята и изграджат балкона за жените, сменили тиклите с цигли и я измазали от вън и от вътре. През 9.06.1982 г. имама-секретар Рамадан Шакиров Мустафов чрез Нот. акт с №80/940 изпратил писмо до ОНС гр. Тетевен, в което той поискал в новия регулационен план от 1982 г. гробищните паркове, да се впишат като джамийски имот, независимо че за гробищен парк е отреден извън регулация друг парцел от 5 дк. в кв. 53, който е заграден, но е неизползван. Мерките по заличаването на надгробните паметници са възпрепятствани от местни жители: Селим Усинов Селимов (Бациля) и пр., които саботирали акцията. Писмото на Рамадан Шакиров Мустафов е уважено от общинската управа, но въпреки това статута на джамийския имот е заменен с озеленена площ. Чрез този регулационен план от 1982 г. бившия мектеб (кметство а по-късно фурна), както и гробовете на двамата вероучители попаднали на асфалтния път и са саборени и заличени. Рамадан Шакиров Мустафов и Адем Махмудов Гадинов продължили с реставрацията на джамията, като изградили подпорната ограда. Към края на мандата си Рамадан Шакиров Мустафов и Адем Махмудов Гадинов заявяват и вакъвската нива, която през 2010 се узакони.
През 2003 г. и през 2015 г. под ръководството на мюсюлманските настоятели Рамадан Сюлейманов Селимов, Махмуд Омеров Туркоземцев и Ибрахим Усинов Льоков и гробищните паркове са заградени с бодлива тел, в тях е построена чешма и навес. Под ръководството им през 2007 г. се изгради и джамийската къща в двора на джамията. Но тъй като джамийските имоти в селото си останали със статут озеленени площи и поради заплаха от ново завладяване, но този път на новопостроената вакъфска къща, през 2008 г. те са узаконени чрез деклариране и чрез събирани от селото пари са изплатени предходните им данъци. Предимно чрез движимото (две маси за къпане, едната инвентар на село Торос) и недвижимо имущество се постави алуминева дограма, изгради се чешма за абдест (ритуално измиване) и се обнови вътрешноста на джамията.

13 Şubat 2020 Perşembe

HASKÖYE BAĞLI BEYKÖY (GOLEMANTSİ) TARİHÇESİ VE HAMAMI

HASKÖY'ün güneyinde 22 km uzaklıkta olan BEYKÖYÜ bulgarca adıyla Golemantsi'nin, doğusunda Yayalı, batısında Aydoğmuş, kuzeyinde Mandra, güneyinde Kirazlı köyleri bulunur. İl merkezine asfalt yol ile bağlıdır. Toprakları tarım için elverişlidir. Tahıl, tütün, sebze, meyve, bağ, büyük ve küçükbaş hayvan yetiştirilir.

Köyün tarihçesi: Köyün doğuşu ve gelişmesi ile ilgili efsane şöyledir: XV. asırda II. Sultan Murat ve ordusu bu çevrede dolaşırken dikkatlerini, etrafı 5 büyük çoban köpeği ile çevrilmiş bir çoban çeker. (Malkoç Bey) Sultan Murat: -Köpeklerin askerlerimi rahatsız etmesin! Diye çobana seslenir. Çoban (Malkoç Bey): -Onlar Sultanın askeri gibi yaramaz değildir. Diye cevap verir. Çobanın bu cesur cevabı Sultanın pek hoşuna gider ve sarayına misafirliğe davet eder. Malkoç daveti kabul eder ve bir Kurban Bayramı öncesi yanına bir koç alarak Edirne'nin yolunu tutar. Sarayda çok güzel karşılanır ve ağırlanır. Sultanın kız kardeşi çobana aşık olur. Hatice, abisinin de izni ile çobana evlenir ve Malkoçla birlikte köylerine doğru yola çıkarlar. Sultan kızı yürümeye alışık olmadığına yorulur ve sık sık ne zaman ulaşacaklarını sorar. Bugünkü "Sultangeçidi" denilen yere geldiklerinde Malkoç sopasını atarak "Bu sopa nereye düşerse orada duracağız" der. Sopanın düştüğü yere yerleşirler. (Bugünkü köyün 500m kadar kuzeybatısında, "Karşılık" denilen yere.) Hatice'nin evi bir pınara yakınmış. Bir gün çocuğu oynarken pınara düşer ve boğulur. Hatice Hanım buraya bir çeşme yapılmasını emreder ve çeşme yapılır. Bu olaydan sonra buradan 500-600 m. İleride "Beylik bahçesi" denilen yere göç ederler. Burası surlarla çevrilmiş ve böylece Beyköy oluşur. Hatice Hanım'ın isteği üzere Malkoç Bey buraya bir hamam yaptırır. Hamamın kalıntıları bugün halâ görülmektedir. Kaynak: http://beykoy.tripod.com/
BEYKÖYÜ'NDE İCRA EDİLEN RAMAZAN İFTARI ÖNCESİ PROGRAM HABERİ İÇİN TIKLAYINIZ

6. Üsküdar Kitap Fuarında İmza Günü


Resim yazısı ekle

8 Şubat 2020 Cumartesi

VİDİN'DE AHMED BEY MAHDUMLARI HALİL VE İBRAHİM EFENDİLERİN KURDUĞU ŞEFKAT KIRAATHANESİ

VİDİN'DE AHMED BEY MAHDUMLARI HALİL VE İBRAHİM EFENDİLERİN KURDUĞU ŞEFKAT KIRAATHANESİ VE MUSTAFA PAŞA CAMİSİ HAZİRESİNE DİKİLEN ABİDELERİ 


Даваме информация за повода за изграждане на паметник в центъра на Видин на братята ХАЛИЛ и ИБРАХИМ АХМЕД БЕГОВИ – предприемчиви търговци, родени през 1839 г., деца на видно турско семейство във Видин

С крупно дарение е създадено Турското читалище във Видин. Сведения за това са публикувани в издадения през 1940 г. "44 годишен юбилеен сборник на Турското читалище "Шефкат" в гр. Видин, на братята Халил и Ибрахим Ахмед Бегови", Печатница "Начало" - Видин. След смъртта на Халил (12 март 1896 г.), братът близнак – Ибрахим прави завещание пред Видинския мюфтия на 18 юни 1896 г. Тази дата се отбелязва като дата на основаване на читалището. От свое име и от името на брат си той завещава: 46 000 лв., скъпоценности за 3 600 лв., къща, дюкян, два двора, ледница и 4 магазии във Видин и около 700 дка ливади в района на с. Слана бара. Волята на дарителя е средствата и имотите да служат за създаване на читалище, за което да се закупят политически, исторически, медицински и нравствени книги, с цел те да служат за напредък в науката, занаятите и образованието на турското носеление от Видин. На бедните мюсюлмански деца, които учат, да се раздават обувки, дрехи, чорапи, а тези, които се отличават в науката да се издържат от читалището и да следват в български или европейски училища. В сборника е публикуван списък на 76 момичета и момчета, на които са отпускани стипендии за обучение в средни и висши училища, в страната и чужбина, през периода 1909–1940 г.
С благодарност към дарителите през 1930 г. ръководството на читалището иска разрешение от Видинския градски общински съвет, да издигне в двора на джамията "Мустафа паша" паметник на основателите и дарителите – Халил и Ибрахим Ахмед Бегови.



Kaynak: Vidin Devlet Arşivi, Bulgarca resmi Feybuk sayfası. 

7 Şubat 2020 Cuma

Milliyet: Pomak, Paşmaklı'dan Emin Karahocov'a ait kimlik belgesi

 Bulgaristan nüfus cüzdanı:
1935 yılına kadar Balkan ülkelerinde Pomaklar bir ulus olarak kabul ediliyor ve milliyet hanelerinde Pomak olarak yazılıyorlardı.
Kimlik sahibi: Emin Memişev Karahocov
Doğum: 10.03.1884
Köy: Uhlovitsa
İlçe: Tozburun (bugünkü Bulgarca adı Mogilitsa'dır)
İl: Paşmaklı (bugün Smolyan)
İkamet yeri: Hasankovo
Milliyeti: Pomak
Dini: Muhammedilik yani İslam

1884 doğumlu Hafize Mehmedova'nın Bulgaristan kimliği

 Deliorman'ın başşehri Razgrad'ın Kubrat / Balpınar ilçesi, Glocevo (Türkçesi Locva) köyünden 1884 doğumlu Hafize Mehmedova'nın Bulgaristan kimliği.
Foto: Sedat Koçev 

3 Şubat 2020 Pazartesi

Şumnu'da Koca Çeşme

Şumnu şehrinde 1688 yılında yapıldı. Kılâk mahallesinin kuzeyinde kalan o zaman Ravna mahallesi denilen ancak bugün Şumnu Merkez Tsentır mahallesi ile Grivitsa mahallesinin sınırında bulunmaktadır. 
Tam konumu şu şekildedir.  https://goo.gl/maps/Ckw5fUGNfvCBLZ2H6
ul. "Gen Dragomirov" ile ul. Samara'nın kesiştiği yerdedir. Shumen, Bulgaristan. 
Halk arasında Papaz çeşme olarak da bilinmektedir. Bugün artık suyu akmamaktadır. 


1 Şubat 2020 Cumartesi

KIZANLIK'TA SEYYİD MUSTAFA AĞA'YA AİT MEZAR TAŞI

El-Fatiha
1. Hayf kim göçtü Kızanlık'ta Reisü'l-kavm iken 
2. Zade-i Hacı Hüseyin Ağa rahmet-dâsitân 
3. Dergeh-i şaha kapucubaşı iken durmadı 
4. Davet etmekle anı Rıdvan açıp bab-ı cinan 
5. Ey Serveri söyledim tarih-i mu'cem hüzünle 
6. Ruh-i Seyyid Mustafa Ağa ede Adn-i mekan 
Sene 1220 Fi 4 Ramazan (26 Kasım 1805)

Mezar taşını fotoğraflayan: Ali Yaşar
Mezar taşını okuyan: Muhammet Özyürek

31 Ocak 2020 Cuma

BULGARİSTAN DEVLET OKULLARINDA OKUTULACAK DİN DERSİ KİTAPLARI

Foto: grandmufti.bg 
30 Ocak 2020 tarihinde Başmüftülük yetkilileri 1-5 sınıflar için hazırlanan İslam Dini ders kitaplarını onaylanmak üzere Bulgar Eğitim Bakanlığına sundular.

Ders kitapları Başmüftü yardımcısı Ahmed Hasanov başkanlığında ve Murad Boşnak editörlüğünde  Amir Feleti, Nazmie Kulova, Dr. Osman Ibrahimov, Dr. Selime Hasanova, Mohammed Kamber, Beyhan Mehmed, Alper Ahmed ve Gülgün Gaygadzhova'dan oluşan bir komisyon tarafından hazırlandı. 6-12. sınıf kitapları da hazırlanmaya devam ediyor. Eğitim dairesi uzmanı Amir Feleti'ye göre bu ders yılı sonuna kadar bakanlık incelemesini tamamlayacaktır. Önümüzdeki eğitim yılından  itibaren de kitapların kullanılmaya başlanması mümkündür.

2017-2018 eğitim yılında devlet okullarında bu dersi gören öğrenci sayısı 2.190 iken, 2019-2020 yılında 2.600'e yükselmiştir. Haberin Bulgarca kaynağı: grandmufti.bg

Hatırlatma 
Devlet okullarında verilen ve çoğu yerde seçmeli olan İslam Dini dersi Bulgar dilinde verilmektedir. Kanunlar bu dersin şuanda Türkçe olarak verilmesine izin vermemektedir. Bu sebeple Türk öğrenciler bu dersi seçmemektedirler. Daha çok Pomak Müslümanların yaygın olduğu bölgelerde Sofya Yüksek İslam Enstitüsü mezunu olan öğretmenler tarafından verilmektedir.

30 Ocak 2020 Perşembe

BULGARİSTAN’IN EN ESKİ MÜSLÜMAN MABEDİ: OMUR-FAKI KÖYÜNDEKİ DERVİŞ BEY CAMİSİ

BULGARİSTAN’IN EN ESKİ MÜSLÜMAN MABEDİ: 
OMUR-FAKI KÖYÜNDEKİ DERVİŞ BEY CAMİSİ

SALİH DELİORMAN, ARAŞTIRMACI

Kaynak: Müslümanlar Dergisi, Sofya, Sayı 1 (301), Ocak 2020, yıl XXX, s. 16.
1970’lerde Derviş Bey Camisi
Bugünkü resmî adı Jeglartsi olup Dobruca’nın büyükçe köylerinden biri olan Omur-Fakı (Umur Fakih/Umur-fakı) tarih araştırmalarına konu olmuştur. Hacıoğlu-pazarcık (Dobriç) ili Kurt-pınar (Tervel) belediyesine bağlı olan bu köyü tartışmaların odağına oturtan camisinin yapılış tarihidir. Yaklaşık bir asırdır araştırmalara konu edilen bu cami ile ilgili Petır Miyatev, İbrahim Tatarlı, Starşimir Dimitrov, Jeko Popov, Nikolay Panayotov, Ahmet Cebeci, Mehmet Emin Yılmaz, Lübomir Mikov gibi bilim adamları kaleme aldıkları eserlerde görüş beyan etmişlerdir.
Osmanlı döneminde nahiye ve kaza merkezi olan Omur-fakı, Türkler tarafından kurulmuş ve genellikle Türklerle meskûn bir Dobruca köyüdür. Köyde Derviş Bey Camisi bulunmaktadır. Halk arasında Koca Cami olarak da nâm kazanan caminin kitabesi, epigrafik açıdan, dolayısıyla tarih açısından son derece önemlidir. Yukarıda sözünü ettiğimiz bilim adamlarının tespitlerine göre aslında ortada iki kitabe vardır. Birinci kitabe, 1128/1715-1716 yılında yapılan tamir kitabesidir. İkincisi ise 1278/1861-1862 yılına ait tamir kitabesidir. Caminin inşa kitabesi veya onun resmi ise elde mevcut değil.
Sözünü ettiğimiz iki kitabenin ilkini 1960’lı yıllarda inceleyen İ. Tatarlı hocamızın belirttiğine göre, bu kitabe Omur-fakılı Halil Necibov ve Sefer Ragıbov tarafından 1951 yılında Hacı-mahalle’deki mescidin avlusuna konmuştur. Aslında kitabenin yerinden oynatılmasının sebebi, tarihçi A. Cebeci’nin belirttiğine göre, 1940 yılında Derviş Bey Camisinin yakılmış olmasıdır.
İ. Tatarlı’dan önce bu kitabeyi gündeme getiren P. Miyatev’tir. Her ne kadar kitabeyi görmemişse de çevreden edindiği bilgilerle İ. Tatarlı’ya benzer bazı bilgileri paylaşmıştır. Ancak bu konudaki ilk çalışmaları yapan iki bilim adamının arasında bir fark vardır: Miyatev’e göre, Derviş Bey Camisi 698 yani 1298-1299 yılında kurulmuş, Tatarlı’ya göre ise 998/1589-1590 yılında yapılmıştır. Belirttiğimiz gibi, Miyatev birinci kitabeyi görmemiş, ancak yaşlılardan edindiği bilgiler ve ikinci tamir kitabesine dayanarak söz etmiştir. Tatarlı ise birinci kitabeyi görüp resmini de yayınlamış, ancak kitabede geçen bir rakamın üstünün kırılmış olması sebebiyle yanlış okunduğunu ve bu hatanın ikinci kitabeye de yansıtıldığını savunmuştur.
Zaman içerisinde yapılan diğer araştırmalar da bazı farklı bilgi ve yorumlar sunmakla beraber iki görüşten birini tercih etmişlerdir. Bunlara bakılacak olursa, N. Panayotov’un yorumları genellikle asılsızdır, zira kitabedeki bazı kelimeleri yanlış okuyup anlamlandırarak yorumlarını da bunlara dayandırmıştır. J. Popov’un iddiaları ise ciddî olamayan rivayetlere dayanmaktadır. M. E. Yılmaz konuyu daha ziyade Sarı Saltuk döneminde yöreye yerleşenlerle irtibatlandırmak, mimarî özelliklerini vurgulamak ve benzeri cami örnekleriyle karşılaştırmak suretiyle Miyatev’in görüşünü esas almıştır. Ancak onun yorumlarında da tartışmalı bazı görüşler görüyoruz. Özellikle caminin ikinci tamirini köyde bulunan Sadrazam Kapıcı Binbaşısı İbrahim Ağa Çeşmesi ile irtibatlandırması bunun örneğidir. Kanaatimce iki kitabede geçen İbrahim Ağanın aynı şahıs olduğunu ispatlamak bu aşamada zor gözükmektedir. Zira cami kitabesindeki tarih kesin olmakla birlikte, kanaatimce çeşmenin yapılış zamanı, son beytin ilk mısrasında değil de ikinci mısrasında cevher tarihi şeklinde belirtilmiştir. İki tarih arasında bir asra yakın zaman farkı söz konusudur.
Caminin kuruluş tarihiyle ilgili kanaatim, iyi korunmuş olup Dobriç Bölge Müftülüğünce muhafaza edilen ikinci tamir kitabesine itibar edilmesidir. Zira Tatarlı Hocanın sırf birinci
kitabede bulunan “٩” rakamının üstünün kırılmış/ka
zınmış olduğu mülâhazasıyla caminin tarihini 300 sene geriye götürmesi çok sağlıklı görülmemektedir. Böyle bir mülâhaza, ortada bulunan ikinci kitabe tarafından çok açık bir şekilde reddedilmektedir. Birinci kitabe ile ilgili tereddütler ortada olmasına karşın ikinci kitabenin metni açıktır:
Evvelâ câmi-i şerifin binâ olmasına sâhibü’l-hayrât
ve’l-hasenât Derviş Bey muvaffak oldu, sene 698.
Sâniyâ sâhibü’l-hayrât ve’l-hasenât İbrâhîm Ağa
ta‘mîr ettirmiş muvaffak oldu, sene 1128.
Sâlisâ kâffe-i ehâlî-i karye sâhibü’l-hayrât
ve’l-hasenât ta‘mîrine muvaffak oldu, sene 1278.
Bu kitabe, camiyi bölgedeki başka hayırseverlere atfetmenin de doğru olmayacağını göstermektedir. Bütün bunlardan hareketle ve bilhassa yöre halkının canlı hafızasındaki rivayetlerden anlaşıldığına göre, muhtemelen Sarı Saltuk dervişlerinin mekân tutup kurdukları Omur-fakı köyündeki camiinin ilk kurucusu, yine Sarı Saltuk mensuplarından olan Derviş Bey isimli değerli zattır. Osmanlı Devletinin kuruluş tarihi olarak kabul edilen 1299 yılı ile yaşıt veya bir yıl öncesinden olan bu cami, ne yazık ki, günümüze kadar çalışır vaziyette gelebilmiş değildir. Zira 1940 yılında yakılmış, 1993 yılında tekrar yakılıp harap hâle getirilmiştir. Ancak caminin temelleri ve kısmen duvarları korunmuş olup civarındaki tarihî mezartaşları da bu eserimizin canlı tarihine ve yörenin Türk izlerinin derinliğine şahitlik etmektedir.

27 Ocak 2020 Pazartesi

BULGARCA GAZAVAT-I SULTAN MURAD BİN MEHEMMED HAN

ПИСАНИЕ НА ВЕРСКИТЕ БИТКИ НА СУЛТАН МУРАД СИН НА МЕХМЕД ХАН

Превод от османо-турски език, студия и коментар Мария КалицинИздателство Гал-Ико, София 1992

22 Ocak 2020 Çarşamba

MÜSLÜMANLAR DERGİSİ 30. YILINI KUTLADI

SOFYA'da düzenlenen bir törenle
MÜSLÜMANLAR DERGİSİ 30 yıl ve 300. sayısını kutladı.   


BASRİ ZİLABİD ÇALIŞKAN: BÜTÜN SORUNLARIN ÇÖZÜMÜ ÇALIŞMAKTADIR

Sofya'da Türkçe ve Bulgarca olarak yayınlanan
Müslümanlar dergisi Ocak 2020 sayısında,
Basri Zilabid Çalışkanla yaptığı röportajı yayınladı.
 







21 Aralık 2019 Cumartesi

Bulgar-Makedon İlmi Dergisi - MİNALO'da Yayınlanmış Osmanlı Tarihine Dair Yazılar

Minalo [Geçmiş]:
Bulgar-Makedon İlmi Dergisi,
Editör: G. D. Balaschev, Paspalev Matbaası, Sofya 1909

Bu dergide Bulgarca olarak Osmanlı ve bölge tarihine dair yayınlanmış makalelerin künyeleri aşağıda verilmiştir. Makale başlıkları Türkçe'ye tarafımızdan çevrilmiştir. Makalelerin pdf formatlarına ulaşmak isteyenler bulgaristanalperenleri@gmail.com mail adresi üzerinden irtibat kurabilirler. 
1.
D. Ihchiev, “Privilegiite na hristiyanite-reaya v Osmanskata imperiya i niakoi dokumenti vırhu tiah” [Hristiyan reayanın Osmanlı İmparatorluğunda haiz oldukları imtiyazlar ve buna dair bazı vesikalar], Minalo, yıl 1, kitap 1, Sofya 1909, s. 15-37.
2.
D. Ihchiev, “Privilegiite na hristiyanite-reaya v chastnite sultanski zemi” [Hristiyan reayanın havassı mukataa karyelerinde haiz oldukları imtiyazlar], Minalo, yıl 1, kitap 2, Sofya 1909, s. 135-156.
3.
D. Ihchiev, “Turskite vakıfi v bılgarskoto tsarstvo i dokumenti vırhu tiah” [Bulgar çarlığı dahilinde Türk vakıfları ve onlara dair vesikalar], Minalo, yıl 1, kitap 3, Sofya 1909, s. 239-264.
4.
D. Ihchiev, “Turskite vakıfi v bılgarskoto tsarstvo i dokumenti vırhu tiah - prodıljenie” [Bulgar çarlığı dâhilinde Türk vakıfları ve onlara dair vesikalar - devamı], Minalo, yıl 1, kitap 4, Sofya 1909, s. 346-356.
5.
G. Balaschev, “Sofiyskiyat moneten dom (zarphane) i dva fermana ot 1616-17 god. [Sofya Darphanesi ve 1616-17 yılına ait iki ferman], Minalo, yıl 2, kitap 7, Sofya 1912, s. 217-226.
6.
D. Ihchiev, “Dva berata dadeni na gr. Preslav ot Sultan Mahmud II  (1808-1839)” [Sultan II. Mahmud (1808-1839) tarafından Eski İstanbulluk (Preslav) şehrine verilmiş iki berat], Minalo, yıl 3, kitap 9, Sofya 1914, s. 12-15.
7.
Constantin Moisil, “Despotstvoto na Dobroticha” [Dobrotiç Despotluğu], Minalo, yıl 2, kitap 5-6, Sofya 1911, s. 140-154. Makale Romence’den Bulgarca’ya çeviridir.
8.
G. Balaschev, “Grad Drıstır (Silistra)” [Silistre Şehri], Minalo, ed. P. Deliradev, Sofya 1942, s. 16-23.
9.
G. Balaschev, “Edna istoricheska kniga za Bılgariya pod turskoto igo” [Türk esareti altında Bulgaristan’a dair bir tarih kitabı], Minalo, ed. P. Deliradev, Sofya 1942, s. 39-44.
10.
G. Balaschev, “Arhivata na gr. Kotel i edno pismo na knyaz St. Bogoridi ot 1834 g. do chorbadjiite” [Kotel şehri arşivi ve 1834 tarihli Stefan Bogoridinin çorbacılara bir mektubu], Minalo, ed. P. Deliradev, Sofya 1942, s. 45-47.

19 Aralık 2019 Perşembe

KIZANLIK'TA TÜRBE

Kızanlık Açık Türbe (Bulgaristan):
Ali KILCI
Arkeolog -Sanat Tarihi Uzmanı VGM

Türbe, Kazanluk, Kızanlak gibi isimlerle de anılan şehrin üst kısımlarında Kule Mahallesinde bir park içinde yer almaktadır. Tamamen tuğla ile yapılmış türbe, kare planlı sade bir yapıdır. Kaide ve cenazelik gibi bölümleri yoktur. Düz bir zemin üzerindeki türbenin dört köflesindeki kare ayaklar üstte sivri kemerlerle birleştirilmiş, üstü kubbe ile örtülmüştür. Pandantif geçişli tuğla malzemeli kubbenin ortası yıkılmıştır. Kemerlerin ahşap gergilerle desteklendiği boş yuvalardan anlaşılmaktadır. Kubbe içinde sıva izleri görülmektedir. Yapıda herhangi bir süsleme elemanı görülmemektedir. Günümüzde içinde herhangi bir mezar görülmeyen türbe 1942 yılında kazılmış, çiniler ve bir lahit çıktığı rivayet edilmektedir (Ayverdi 1982:62).
Türbenin Rumeli gazilerinden birisine ait olduğu söylenmektedir. Ancak türbeye Bursa/Mustafa Kemal Paşa’daki Türbesinde metfun olan Lala Şahin Paşa’nın iç organlarının gömüldüğünü söyleyen ( Eyice 1992:183; Kiel 2001:106) ve Mihaloğulları Türbesi (Ayverdi 1982: 62) olduğunu söyleyen araştırmacılar da vardır. Bu görüşler doğrultusunda türbe XIV. yüzyıl sonu veya XV. yüzyıl başında inşa edilmiş olabilir. 
Kaynak: Balkanlardaki Osmanlı Baldeken Türbeleri Hakkında Bir Değerlendirme, Vakıflar Dergisi, 32. sayı, 91-142. sayfa