BULGARİSTAN MÜSLÜMAN MUALLİMLER BİRLİĞİNİN ÇIKARDIĞI "TERBİYE OCAĞI" GÜNÜMÜZ HARFLERİNE ÇEVRİLMEYE BAŞLANDI

Bulgaristan Müslüman Muallimler Birliğinin 1921 yılında çıkarmaya başladığı "Terbiye Ocağı" ilmi dergisi günümüz harflerine çevrilmeye başlandı. 

Bulgaristan Türklerinin eğitim hayatında önemli bir yeri olan Öğretmenler Birliği önce Terbiye Ocağı daha sonra da Muallimler Mecmuası adıyla neşriyatta bulunmuştu. 
TERBİYE OCAĞI SAYI 1 İÇİN TIKLAYINIZ

TERBİYE OCAĞI SAYI 2 İÇİN TIKLAYINIZ

ETHEM RUHİ BALKAN KİMDİR?

M. Necmettin DELİORMAN'ın kaleminden
Ethem Ruhi Balkan biyografisi

Filibe’den Yayha Kemal Beyatlı geçti, Kadriye CESUR

“Filibe, yüz sene evveline kadar, Bursa ve Eyüp gibi iliklerine kadar Türklük sinmiş bir şehirdi. Filibe’yi görmeyi özlerdim. 1921’de görmek kısmet oldu. Sofya’dan trene bindim. (…) Tiren durdu. Plovdiv! Plovdiv! sesi geliyor. İstasyonda bir çorbacı ve köylü kalabalığı kaynaşıyor. Rengi solmuş setre pantolonla mintan giyen ve kalıpsız fes taşıyan Türkler dolaşıyorlar. Tirenden çıktım: “Otel Mole’ye götür!” dedim.

Otel Mole, Filibe’nin Perapalas’ı, altı lokanta üstü otel, odaları şöyle böyle, az çok temiz, koridorları koğuş sisteminde bir oteldi; lakin adı Filibe’ye mezcedilmiş bir addır. Sokak üstünde bir oda tuttum. Karşımda küçük bir cami vardı. İlk Osmanlı devirlerinden kalma, yekpare, metin, ferahlı bir yapı idi; o köşede tek başına Çelebi Sultan Mehmed’i hatırlatıyordu. Filibe’ye seyahat eden vatan Türklerinden son gören galiba ben oldum; çünkü İstanbul’a avdet ettikten biraz sonra, yolu genişletmek için, yıkıldığını gazetede okudum.” 

Solda otel Molle, sağda Alaca Cami 

2015 yılının bir yaz günü Filibe’de, adı geçen yapıtın Bulgarca baskısını gözden geçirirken, Yahya Kemal Beyatlı’nın yukarıda anlattığı otelin önünden kim bilir kaç defa geçmişimdir diye düşündüm. Üniversite eğitimi yıllarımda da bu şehirde yaşadığımdan hayıflanmam çok geçmeden üzüntüye dönüştü. Öğrencilik yıllarımda böyle bir duygu yükünün altına girmem elbette düşünülemezdi. 1980’li yıllar Türklüğe ilişkin izlerin silinmesi için topyekün kampanyaların zirveye ulaştığı zamanlardı…
Ancak şimdi Yahya Kemal’in konakladığı otelin Filibe’nin ana caddesinin iki yanını kuşatan binalardan tam olarak hangisi olduğunu öğrenmek için dayanılmaz bir istek duydum. Yazarın adını

verdiği otel Molle hakkında hiçbir şey bilmiyordum, dahası adını bile duymamıştım. Araştırmaya koyuldum. Yahya Kemal, Filibe’ye 1921 yılında gelir. İnternette kısa bir gezintiden sonra otel Molle’nin 1 Ocak 1912 yılında görkemli bir açılışla faaliyete geçtiğini ve ilerleyen yıllarda şehrin seçkin zümresinin tüm önemli kutlamalarına ve sanat etkinliklerine ev sahipliği yaptığını öğrendim. Kaynaklarda şehrin ilk elektrik jeneratörü, kaloriferli ısıtma sistemi, ilk asansörü de bu binaya ait olduğu belirtilmekte. Bina İtalyan mimar Mario Pernigoni’nin projesi olup, Arnavut asıllı iş adamı Dimitır N. Molle tarafından kiralanarak şehrin en görkemli otel-restoranı haline getirilir.
İşte Yahya Kemal’in Filibe’nin Perapalas’ı olarak tanıttığı otel buydu. Ancak ana caddenin her iki tarafındaki birbirinden güzel, geçen onca yılın farklı mimari uslüplarını koruyan binalardan hangisiydi bu otel Molle?
Döneme ait şehir fotoğraflarının birinde otel binası açıkça görülüyordu. Yine de bugünün gözüyle “şu olsa gerek” diyebilecek bir düşüncem oluşamıyordu. Aynı gün ana caddeyi defalarca bir ucundan öbür ucuna yürüdüm. Molle hangisiydi? Türkiye’nin Filibe başkonsolosluğunda görevli olan ve edebiyat tutkusunu bildiğim yakın arkadaşım Şenar Bahar’a derdimi telefonda kısaca anlattıktan sonra, kendisinin mesai sonunda buluşmak üzere sözleştik. Anlaştığımız saatte Şenar geldi ve artık

batan güneşin altında tekrar ana caddede bugünkü postaneden Cuma Meydanına doğru ilerledik. Elbette başımız bir sağa sola bakmaktan iyiden iyiye dönmüştü. Birkaç bina tariflere epey uyuyordu. Birbirimizden cesaret alarak bir tanesine girdik. Bu bir oteldi. Girişte resepsiyon ve az ötesinde bar bölümü göründü. Bar tezgahının arkasındaki barmene yöneldik. Selamlaştıktan sonra adamın hiç mi hiç duymayı beklemediği sorular sorduk:

Binanın geçmişini biliyor muydu? Molle adı kendisine bir şey ifade ediyor muydu? Eskiden bu bina ne olarak kullanılmıştı, bir fikri olabilir miydi? Varsa bizle paylaşır mıydı, lütfen…

Adam şaşkın şaşkın bize baktı ve bu konuda bilgisi olmadığını söyledi. Sonra da “Siz miras peşinde olmalısınız?” diye çıkıştı bize. Şaşırma sırası bizdeydi: nasıl olur? Biz “ünlü bir yazarın yazdıkları üzerine eski bir oteli bulmaya çalışıyoruz.” gibi bir şeyler geveleyerek çıktıysak da, evet, doğruydu. Biz bir miras peşindeydik ancak bu mefhum barmenin düşündüğünden daha farklı anlamlar içermekteydi. Biz bile bunu sonradan idrak ettik. Yorulmuştuk. Şenar ile ertesi gün öğle saatlerinde buluşmak üzere ayrıldık.

O gece her ikimiz de konu üzerine epey düşünmüştük. Ben Filibe’ye ilişkin ansiklopedilerin başlıklarını internetten taramış, otel Molle’ye ilişkin bilgileri de gözden geçirmiştim. Bunların arasındaki kilit bilgiye nihayet Rusana Kuzmanova’nın “podtepeto” başlıklı internet sitesindeki yazısından otel Molle’nin bugün Knyaz Aleksandır adını taşıyan ana caddenin 39 numaralı binası olduğunu öğrenmiştim. Aynı yazıda binada başka bir tabelanın fotoğrafına yer verilmiş ve büyük rakamlarla No: 67 sayısı açıkça seçiliyordu. Daha ne olsundu? 39 veya 67?! Otel Molle buydu!

Otel Molle'nin bugünkü binası 

Şenar ile buluştuğumuzda onun keşfi benim elimizdeki fotoğrafı yanlış, hatta olabilecek en ters açıdan yorumlamış olmamdı. Öyle ki, sağda aradığım binalar solda ve tersi olarak değerlendirmiş

ve çok vakit kaybetmiştim. Şenar’a minnettardım tabi. Hemen caddedeki 39 numarayı bulduk. Ey, gaflet! Öğrencilik yıllarımda her Allah’ın günü önünden geçtiğim, dahası üniversite sınavları için 1985 yılında geldiğim Filibe’de gecelediğim otel Republika ile karşı karşı karşıyaydım! Sevineyim mi, üzüleyim mi?! Yahya Kemal’in 1921 yılında kaldığı otelde ben 1985’te kalmış, sınav heyecanlarımı aynı binada geçiştirmiştim. Hüzünlü bir heyecanla binaya girdik.

Burasıydı işte: eskiden otel Molle, sonrasında başkaca adlar altında, 1980’lerde otel Republika olarak hizmet vermiş olan bina bugün sıradan bir iş merkezi olmuştu. Kat odalarında hukuk büroları, sürücü kursu ofisleri ve turizm acentelerinin yazılarını görebiliyorduk. Sonuncuların reklamlarında İstanbul turları, “gece gündüz Boğaz manzaralı”, “Orient’te heyecan ve serüvenler” vaat eden reklam başlıklarını okuduk. Bugün kullanılmayan ama şehrin tarihinde ilk olan o asansörü de gördük. Ne var ki binanın görkemli geçmişine ilişkin hiçbir iz, anımsatma, tabela vb. göremedik. Yahya Kemal’e dair bir iz bulmak elbette hayaldi ancak binanın şehir tarihindeki önemini belirten kısa bir tarihçe yazısının esirgenmiş olması anlaşılır değildi. Şenar ile vedalaştıktan sonra, Yahya Kemal’in çarşı dediği ana cadde boyunca ilerlediği güzergahtan yürümeye karar verdim. Üstat bu yolu “Paris’ten tahsil arkadaşımız” olarak ifade edip, adını vermediği bir kişi ile kat eder.

Çarşıda biraz yürüdükten sonra “Bursa’dan bir manzara” ile karşılaştıklarını yazar. “Bursa devrinden bir cami” diye belirtir ve: “Caminin önünde Türk kahveleri, börekçileri, kebapçıları, küçük iskemlelere oturmuş sarıklı ve kürklü ihtiyarlar, fesini arkaya atmış delikanlılar, Türk hayatından henüz çıkmamış bazı Bulgarlar, senli benli konuşarak kahve içiyorlar.” diye devam eder. İlerleyen satırlarda Yahya Kemal cami hakkında kısa bilgileri ve öznel duygularını dile getirir. Sözünü ettiği cami ise bugün de aynı meydanda dimdik yükselen ve yazarın anlattığı bazı ayrıntılar hariç (iki –üç mezar, havuz vb.) Murat Hüdavendigar Camii ya da daha sık kullanılan adıyla Cuma Cami’dir. Bugün Bulgaristan'daki en büyük camilerden biri olarak bilinen yapının adı ayrıca Ulu Cami ve Muradiye Cami olarak da belirtilir. Filibeli araştırmacı Georgi Rayçevski caminin inşaasının I.Murad (1362-1389) devrine ait olduğunu yazar. Çoğu kaynakta ise inşaat tarihi olarak 1367 yılına yer verilir.

Bugün Cuma Cami’nin bitişiğinde Filibelilere klasik Türk kahvesi, “demli Türk çayı” ve baklava çeşitleri sunan bir Türk pastanesi yer alır. Şehir nüfusunun sevilen uğrak yeri olan bu işletme aynı zamanda meydanın tarih boyu süren şehrin merkezi konumunu halen vurgulamaktadır. Yahya Kemal’in adımlarını izlemeye koyuluyoruz tekrar:
“Kalktık. Aynı cadde üzerinden yürüdük. Solda Yeşilli Cami, tamir göre göre yine yaşının farikasını kaybetmemiş.”

Yeşilli veya Yeşiloğlu Camii

Bildiğim halde bakınmadan edemedim. Yeşilli Cami’ye dair bir iz yoktu. Filibe’deki camileri ismen sıralayan Pars Tuğlacı ise Evliya Çelebi’yi kaynak göstererek Yeşiloğlu Cami’sinden söz eder.

Bu iki isim aynı camiyi işaret etmesi muhtemeldir. Şöyle veya böyle hazindir ki bugün ne Yeşilli Cami’yi, ne Yeşiloğlu Cami’yi, ne de başka birçok eski ve bize ait yapıyı görmek mümkün değil. Ancak yazarın gördüğü ve bizlerin de halen varlığından, korunmuş olmasından sevinç duyduğumuz bir başka mabede yaklaşmaktayız. Y. K. Beyatlı: “Yine yürüdük. İki taraf Bulgar dükkanları, Mamafih Türkiye zamanındaki gibi. Solda bir yeşillik görünüyor. Neresi olduğunu sordum.”

Yahya Kemal’in gözünden kaçmayan soldaki yeşillik Şehabettin Paşa Türbesidir. Hemen yanında İmaret Cami yükselir. Yapım tarihi 1442 yılı, bazı kaynaklarda ise 1444 veya 1445 olarak verilen İmaret (Şahabettin Paşa) Cami, II. Murad döneminde Lala Şahin Paşa’nın oğlu Şehabettin Paşa Tarafından yaptırılmıştır. İmarethanesi ise Sultan II.Beyazid döneminde eklenmiştir. Bugün burada görebildiğimiz sadece cami binası ve Şehabettin Paşa Türbesi’dir. Cami ibadete açıktır. İmaret Cami için Bulgar arkeolog ve siyaset adamı Bogdan Filov şöyle yazar: “İmaret Cami ülkemizde korunmuş olan en güzel ve en enteresan Türk yapılarından biridir.”

İmaret Camii, 1940'lı yıllar

Bundan sonra yazar, “Rumeli-i Şarki İhtilalinin vukuu bulduğu” hükümet konağını görmek ister. Görür ve: “Sultan Mahmud binası, basık ve geniş bir bina. Şimdi Tahsil Şubesi gibi bir şey olmuş.” diye yazar.

Beyatlı’nın ilerleyen satırları bu hüzün eşliğinde sürüp gider. Zira Filibe’de birçok eski Osmanlı yapısı “şu veya bu gibi birşey” olarak kullanılmaya başlamış ve bu eğilim günümüze dek sürmektedir. Örneğin (Y.K. Beyatlı değinmez) Çifte Hamam bugün çağdaş bir resim galerisidir, Kurşun Han ise yıllar içinde defalarca yıkılıp yapılıp çeşitli işlevli binalara dönüştürülmüş ve bugün yerinde büyük alelade bir gıda marketi hizmet vermektedir. 14. yüzyılda bir kervansaray olarak inşa edilen Kurşum Han’a ait tek hatıra ise Etnografya Müzesinin avlu duvarına örülmüş olan han kapısından kalan bir ornament (süsleme) olarak karşınıza çıkar.

Hüzünlüdür Filibe… Yahya Kemal de Filibe’den geçişini yoğun bir hüzünle döker sayfalara: tesadüfen rastladıkları bir Türk çocuğunun üzüntüsü, çarşıdan geçen Çingene düğünün cümbüşü, eski Türk mesirelerinin Batı parklarına “uydurma“ gayesiyle yok edilmesinden duyumsadığı kederle hemhal oluruz.

“Karşımızdaki tepeden, Türklerden kalma saat kulesi, eski kubbeler, eski minareler, eski evler Osmanlı mazisinin bir alemi gibi görünüyordu.”

Meraklısı için bu alemi bugün görmek ve hissetmek ancak araştırma ve emekle ilgili bir süreç haline gelmiştir. Katmanları kazıdıkça güzelliklerin ortaya çıkmasıyla ödüllendirilen bir emek.

Yazarın güzergahını tamamlayıp dönüş yolunda tekrar Cuma Caminin önünde durup, çay içmeye karar veriyorum. Kalktığımda cami duvarındaki güneş saatine ilişiyor gözüm. Bugün bile tıkır tıkır çalışıyor!

Kadriye CESUR, Filibe

1928 yılında meydana gelen depremde hasar gören Kurşunlu Han ne yazık ki, tamir edilmeyerek yıkılmıştır. 

FİLİBE TÜRK MEZARLIKLARI

Filibe'de Bunarcık Tepesinin doğu tarafında bulunan Türk mezarlığı.

Filibe Saat Tepesinin batı tarafında bulunan Türk mezarlığı. 
Foto: Dimitır Kavra. Saat Tepeye Bakış, 1880.

Saat Tepe'den çekilmiş aynı mezarlığın fotoğrafı

Bugün Filibe Şehir Bahçesi olan yer Türk mezarlığı idi.
(Şuanda bu bahçenin bir kenarında T.C. Filibe Başkonsolosluğu bulunmaktadır) 

Bulgaristan Müslümanları hakkında 30 yıllık kaynak: Müslümanlar Gazetesi ve Dergisi

Müslümanlar Gazetesi'nin 25. sayısı. Yıl: 1992.
Topu topu dört sayfalık bir gazete ama birçok önemli haberi kendisinde barındırıyor.  

Dr. İsmail Cambazov Vefat Etti

Bulgaristan Türk toplumunun münevverlerinden Dr. İsmail Cambazov geçirdiği beyin kanaması sonucu bir müddettir Sofya'da Pirogov Hastanesi'nin yoğun bakım servisinde tedavi görüyordu. 21 Martı 22'sine bağlayan Miraç Gecesi saat 01:30'da irtihal-i dâr-ı bekâ eyledi. 92 yıllık hayatına birçok olayı sığdıran hocamıza Allah'tan rahmet, değerli eşi ve aile fertlerine başsağlığı dileriz. 

22 Mart 2020 ikindi namazını müteakip Sofya'nın banliyösü olan Botunets mahallesindeki Müslüman mezarlığına defnedildi.

Bulgaristan'da Corona virüs sebebiyle dışarı çıkma yasağı olduğu için cenaze namazı Banyabaşı camisinde kılınamamış, Botunets mahallesindeki mescitte kılınarak hemen yanında bulunan Müslüman mezarlığına defnedilmiştir. Cenaze namazı Başmüftü Dr. Mustafa Hacı tarafından kıldırılmıştır.  

Dr. İsmail Cambazov'un 90. yaş yılı münasebetiyle Başmüftülük'te yapılan merasimden sonra
Vedat S. Ahmed ve Celal Faik beylerle...

T.C. Dışişleri Bakanı Mevlüt Çavuşoğlu'nun taziye mesajı

MİHALOĞLU MAHMUD BEY'İN İHTİMAN VAKFI

DEĞİŞİM ZAMANLARI: MİHALOĞLU MAHMUD BEY'İN İHTİMAN VAKFI 

(XV. yy'daki kuruluşundan XX. yy başlarına kadar) 

Prof. Dr. Veselin Yanchev Ms. Mariya Kiprovska

Kaynak: Bulgaristan Sofya'da münteşir,

History dergisi, Volume 27, Number 6, 2019, s. 559-598

Özet: 

Modern İhtiman kasabası, Osmanlı döneminde kuruluşunu ve daha sonra gelişmesini, İhtiman'a yerleşen ve onu ikametgah yapan, dindar, hayırsever ve yardımsever olmak için kurulmuş büyük dindar vakfının merkezine dönüştüren asil Mihaloğlu ailesinin üyelerine borçludur. İhtiman'ın tarihi, kuruluşundan bu yana Bulgar topraklarındaki Osmanlı yönetiminin sonuna kadar Mihaloğlu ailesiyle yakından bağlantılıdır. Bu makale Mihaloğlu Mahmud beye ait vakfın gelişimini özetlemektedir. Osmanlı Devleti döneminde ve bağımsız Bulgaristan'ın ilanından hemen sonraki dönemde önemini belirtmek amacıyla kuruluşundan 20. yüzyılın ilk on yılına kadar İhtiman bölgesinde “vakıf sorunu” sadece genç milli devletin Osmanlı ile uluslararası ilişkilerinde değil ama aynı zamanda iç politikada da önemli bir sorun olarak göze çarpıyordu. 1877-1878 Rus-Osmanlı savaşından sonraki döneme ait belgeler, özellikle İhtiman vakfının son yıllarına ve özellikle de Osmanlı eliti olan vakıf yöneticilerinin kaderinin izinin sürülmesine bağlı olan, şimdiye kadar incelenmemiş bazı soruların açıklanmasına izin veriyor.  

(Tercüme BTG tarafından biraz acele ile yapılmıştır, fikir vermesi açısından) 

TIMES OF TRANSFORMATIONAL CHANGE: THE PIOUS ENDOWMENT OF MIHALOĞLU MAHMUD BEY FROM ITS ESTABLISHEMENT IN THE 15TH UNTIL THE BEGINNING OF THE 20TH CENTURY 

Abstract. 

The modern town of Ihtiman owes its establishment and further development during the Ottoman period to the members of the noble Mihaloğlu family who settled in Ihtiman and turned it into its residence and a center of its large pious foundation, founded to support the religious, charitable and educational institutions built in the town. The history of Ihtiman remains closely linked to the Mihaloğlu family ever since its establishment until the end of the Ottoman rule in the Bulgarian lands. The present article outlines the development of the waqf of Mihaloğlu Mahmud bey in the area of Ihtiman from its foundation till the first decade of the 20th century in an attempt to point out to its importance for the period of Ottoman rule as well as during the period immediately after the proclamation of independant Bulgaria when the so-called “waqf question” occupies a key place not only in the international relations of the young national state with the Ottoman empire but it also stood out as an essential problem in internal politics as well. The documents from the period after the Russo-Ottoman war of 1877–1878 allows for the elucidation of certain hitherto understudied questions connected to the last years of Ihtiman pious foundation’s existence in particular, as well as to the tracing out of the fate of the members of the Ottoman elite in the face of the Ihtiman waqf administrators during the new political and economic conditions of the national Bulgarian state.

VARNA'DA KOMÜNİSTLERİN ÖLDÜRDÜĞÜ BÜYÜK TÜRK ŞAİRİ: RECEP KÜPÇÜ

YAZAN: DANİELA GORÇEVA

Има още един български поет, етнически турчин, на когото с радост и гордост бих видяла стихотворенията, изписани по фасади на сгради в София, Бургас, Пловдив - Реджеп Кюпчу!

Роден, живял и за съжаление и убит в България. Умира внезапно при много съмнителни и неизяснени до ден днешен обстоятелства, най-вероятно убит от органите на Държавна сигурност.

За жалост малцина са чували за него. Реджеп Кюпчу е бургаски поет, родом от пловдивското село Куклен, който устоява на натиска да „побългари” фамилното си име през 70-те години на Кюпчиев, заради което е тормозен и преследван от комунистическите власти, но е подкрепян от приятелите си българи и най-вече от бургаските поети Недялко Йорданов, Христо Фотев и други, с които го свързва, особено с Недялко Йорданов, крепко приятелство.
Реджеп Кюпчу е автор на прекрасна поезия на български и турски, която за съжаление не е много известна извън Бургас, а в Бургас е известна най-вече благодарение на усилията на Недялко Йорданов, който успя да издаде негова стихосбирка и който всяка година организира заедно с други съмишленици – българи и турци, вечер в памет на поета. Реджеп Кюпчу е автор на стихотворението „България”.
Ето го:

Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.

Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук.
На твоята земя.

Тъй както първата любов
и тази моя първа крачка
не се забравя,
Не се забравя никога.

Аз не съм чужденец.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от тъга.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!

Аз съм твой син
и мои са твоите пътища.

Синът му Erdinc Kupcu също е поет, също има трагичната съдба на преследван от комунистическия режим - и то от юношеските си години, веднага след убийството на баща си. Хвърлен по скалъпено обвинение в затвора, където написва великолепни стихове.

А ето и писаното някога от мен в сп. Диалог, бр. 64, 2011 г.

ПРИЯТЕЛИ МОИ, ДА ТРЪГНЕМ
Даниела Горчева

БЪЛГАРИЯ

Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.

Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук.
На твоята земя.

Тъй както първата любов
и тази моя първа крачка
не се забравя,
Не се забравя никога.

Аз не съм чужденец.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от тъга.

Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!

Аз съм твой син
и мои са твоите пътища.

Трудно ми беше да напиша следващите няколко реда за бургаския поет Реджеп Кюпчу, защото това негово стихотворение ме вълнува много повече от приповдигнатия патос на „земя като една човешка длан”. За разлика от пропагандната поезия на партиеца Джагаров, поезията и – уви, трагичната съдба на Реджеп Кюпчу са истински, а не театрални.
Реджеп Кюпчу е български поет, роден в България, живял в България и умрял, по-точно – убит в България. Той е турчин. Писал е стихове на български и на турски. Днес поезията на Реджеп Кюпчу, който никога през живота си не е бил в Турция, се изучава в Турция. И то – като чужд поет, като поет от България.
Замислих се дали в днешна България бихме изучавали в училище стиховете на българин, живял в Турция, писал на турски и никога не стъпвал в България? Мисля, че читателите сами ще си отговорят. Но докато слушах агресивните и глупави въпроси на една полуграмотна журналистка, изпратена от телевизия СКАТ да провокира събралите се да почетат паметта на Р. Кюпчу хора на една вечер на поезията, за пореден път си дадох сметка че ако не започнем този разговор сега и веднага, утре за България ще бъде безнадеждно късно.
И не става дума за Реджеп Кюпчу, а за всички нас.
Защото псевдопатриотарските крясъци и заплахи в България достигнаха такива децибели, че вече заглушават всеки разумен глас.
А след автоцензурата и страха идва тиранията, а с нея и робството. Ако днес замълчим, утре ще бъде късно.
В България, спасила някога своите евреи и дала достоен, вдъхновяващ урок на цял свят, че дори във време на война едно общество може да съхрани разума си и да прояви кураж и непреклонност, защитавайки хуманността, в тази същата България днес е едва ли не табу да кажеш добра дума за турчин, за помак, за мюсюлманин, за евреин, да не говорим за омразата срещу ромите, която вече взема патологични размери.

*
Реджеп Кюпчу е роден на 28 септември 1934 година в село Куклен, Пловдивско, но от 1956 година живее в Бургас и тук се раждат децата му. Уви, пак в Бургас са погребани първородният син на Реджеп и Джемиле – едва 14-годишният Юнал, новородената им дъщеричка и самият Реджеп.
Името Реджеп означава „достоен за уважение”. И наистина, сладкодумният и весел Реджеп е бил изключително тачен от съселяните си и от приятелите си в Бургас. Хора от Куклен, с които съм разговаряла, са ми разказвали как цялото село идвало да го види в къщата му щом пристигне, как всички го наобикаляли, сядали където сварят и го слушали със зяпнала уста. Може би именно харизмата и авторитетът му са били причина Държавна сигурност да се страхува от него и да го премахне, а след смъртта му да продължава да преследва сина му Ердинч.
Ако днес името на Реджеп Кюпчу все още не е забравено – поне в Бургас, дължим това на малцина и най-вече на Недялко Йорданов, който през 2006 година подготвя стихосбирката му „Приятели мои, да тръгнем” и написва в предговора своите болезнени спомени за „един винаги весел човек” :

"Болезнени ще бъдат тези спомени за един винаги весел човек. Реджеб* имаше необикновен, къдрав смях. Когато се смееше, а той се смееше често, витрините на „Малина" и „Куба" дрънчаха от смеха му, а по улиците минувачите се обръщаха с любопитство или възмущение.
Веднага се харесахме. Има такива хора. с които от първата среща разбираш, че ставате приятели за цял живот. А той ми остана един от най-добрите приятели наистина за цял живот.
Днес етническият проблем отново се поставя на дневен ред, след като се смяташе разрешен. През какви ли не перипетии премина този изкуствен за България проблем. За нас с Реджеб той никога не е съществувал. Не само между мен и него, а и между Реджеб и всички бургаски поети. Митко Велинов шеговито го наричаше „турчина" и в това влагаше много любов и нежност, защото те двамата бяха неразделни.
Живеехме, както казах, много весело и по братски. Реджеб беше душата на компанията ни. Духовит, сладкодумен, речта му гъмжеше от мъдрости и метафори. Той беше поет до мозъка на костите си. Мислеше и пишеше като древен мъдрец, а имаше съвсем скромен произход. Роден беше в село Куклен, Пловдивско, но съдбата рано-рано го беше запратила в Бургас. Имаше прекрасна жена, красива и строга - албанска туркиня - Джемиле, и двама синове - Юнал и Ердинч. Джемиле перфектно говореше български и беше учителка в квартал „Комлука". Самият Реджеб беше сменил няколко професии - черноработник, строител, редактор в многотиражка, кореспондент на турския вестник „Йени ъшък".
Живееха в едно мазе, където не влизаше никакво слънце. Слънцето просветваше като отражение от прозореца на съседния жилищен блок. Този образ се е запечатал в съзнанието ми, когато превеждах стихотворенията му за първата му книга на български език. Реджеб пишеше ту на български, ту на турски език.

Само малко светлина,
съвсем малко светлина
исках да донеса в стаята си –
светлина – колкото пшеничен сноп
да донеса с ръцете си исках.
И големият ми син, който е седемгодишен,
пръв се притече на помощ
с ръцете си детски.
Той нарисува слънце –
едно смешно, но истинско слънце.

Когато се запознахме, Реджеб имаше вече две издадени книги със стихотворения на турски език, в издателство „Народна култура". Казваха се „Животът не е сън" и „Въпросите продължават". Това тогава се поощряваше, такава беше официалната държавна политика. Всичко това ни изглеждаше съвсем нормално, така както беше и с арменците, които също имаха до едно време свои училища. Колко пъти се смени тази конюнктура! Как зорлем почнаха да ни делят на българи и турци....”

За Реджеп Кюпчу Недялко Йорданов твърди, че е имал „самочувствието на български поет” и допълва:
„Никога не беше ходил в Турция и до края на живота си не отиде. Програмното му стихотворение се казваше „България". Беше го написал на български език. Помня, че през 1965 година Яшар Кемал, Факир Байкурт и Азис Несин му бяха дошли на гости. Бяха турски писатели комунисти и нашите служби не им попречиха да вземат със себе си стихотворенията на Реджеб. По-късно това вече се смяташе за национално предателство. Бяха удивени от абсолютния литературен турски език, на който пишеше Реджеб – беше го изучил сам от книгите. Но той пишеше и на български също толкова добре, само че не му се удаваше класическият стих, а в поезията му на турски имаше много музика. Казваше ми: „Понякога стихотворението ми се ражда на български, понякога на турски, и аз самият не мога да си обясня как става това." Варненското издателство предложи да му издаде книга на български език и аз се заех с превода. Беше 1967 година - годината на разведряването и относителната демокрация, малко преди чешките събития. Реджеб ми даваше подстрочници, четеше ми стиховете си на турски език, за да усетя ритъма и римите, както и атмосферата в тях. Превеждах с голямо удоволствие, почти буквално.”

В спомените си по-натам, Недялко Йорданов разказва за издевателствата над поета, за доносите, за поръчковите статии, за уволненията, за провокациите, за арестите, за отказа да дадат работа на Реджеп Кюпчу – по това време с болно от левкемия дете, нуждаещо се от скъпи лекарства; разказва за агонията на 14-годишния Юнал и за смъртта му, съкрушила Реджеп, Джемиле и 12-годишния тогава Ердинч, за по-нататъшната трагична орис на цялото семейство.
И всичкото това ожесточено преследване започва още в далечната 1968 година и причината е отказът на Р. Кюпчу да „побългари’ името си.
На 26 април 1976 година поетът е подмамен да замине спешно за Варна. Последното листче с почерка на Реджеп е една набързо надраскана бележка до съпругата му, оставена на кухненската маса, че се налага да тръгне за Варна и ще се върне привечер. Връщат го в ковчег... Човекът, който го е подмамил, се оказва доносник на Държавна сигурност. Съшитите с бели конци обяснения са, че спътникът му уж бил помолил Реджеп да го изчака на една пейка в парка, за да се окъпел в градската баня(?). И като излязъл от банята чист и умит, Реджеп вече бил издъхнал на пейката. Човек, който никога в живота си не е боледувал. Едва 42 –годишен. След това „органите” не разрешили аутопсия.
Недялко Йорданов споменава в предговора си към стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем”, че службите всъщност са пуснали една след друга няколко версии за смъртта на поета:
„Казаха, че получил инсулт.
После - някаква друга версия, че е убит с удари по главата. Пуснаха слух, че това са извършили турски националисти. И до днес не е ясно как точно е починал.”

Тормозът над семейството му обаче не спира и след смъртта му и се пренася върху 16-годишния му син Ердинч. Момчето е привиквано непрекъснато в милицията и пребивано от бой. „Бият ме така, че да не оставят белези, бият ме по бъбреците..." – казва Ердинч на Недялко Йорданов. През 1980 година изпращат 20- годишното момче в затвора със скалъпено чудовищно обвинение, а докато майка му – превърнала се в „пътуваща сянка между Бургас и Стара Загора”, го посещава, къщата е обърната с главата нагоре и ръкописите на Реджеп Кюпчу – отмъкнати. Васил Ангелов – шеф на отдела в ДС за хората на изкуството „доброжелателно” съветва Недялко Йорданов да престанел да се занимавал с Ердинч Кюпчу: „Имаме сведения, че в затвора е говорил против др. Тодор Живков и е писал стихове с антипартийно съдържание."
През зимата на 1984/1985 започва страшният асимилационен процес, цинично наречен „възродителен”. Защото българският национален предател Тодор Живков и престъпната му клика, предлагали неведнъж на московските си господари суверинитета на България и присъединяването й като 16-та република към СССР, в перверзията си на дегизирани в народни носии бандити, не могат да се удържат да не оставят мръсните си отпечатъци дори върху понятие като българското Възраждане. И подкарват танкове и БТР-и срещу мирното турско население на България да го „възраждат” и да му „възстановяват” имената. След като през 60-те и 70- те години са „възстановили” и имената на помаците с цената десетки убити и на стотици изселени и пратени по затвори и лагери.

Ще цитирам откъс от писмото на Джемиле, принудена като много други наши съотечественици да напусне България с т.нар. „голяма екскурзия”. Писмото е писано през 1992 до Недялко Йорданов.

Здравей, Недялко,
Преди да замина за Турция, обещах да пиша. Дълго чаках нещата да улегнат, за да мога да ги опиша по-точно.
Статията ти „Как ще живеем оттук нататък" попадна и в моите ръце. Мъжката дружба, която съществуваше между теб и Реджеб – тя е жива и до днес. Болката по Реджеб продължава, където и да съм. Останах вдовица, ненавършила 40 години, а децата ни – сираци. За мен той е жив. Жив ще остане и до края на живота ми.
До мен достигат слухове, че се издирват убийците на Реджеб. Уверена съм, че всичко ще се открие. Реджеб не почина, той беше убит. В това съм уверена, както и в това, че произведенията бяха отмъкнати от органите на МВР.
Недялко, с теб искам да споделя радостта от това, че Реджеб е приет от турската интелигенция. Във връзка с 15-годишнината от смъртта му се отпечата цяло списание за живота му и спомени, разказани от близки. Изпращам ти това списание, макар че не разбираш турски. Искам да ти преведа само това, което пише във вестник „Хюриет".
„Произведенията на следните чужди писатели ще се изучават в училищата:
Азербайджан – Бахтияр Вахатаде, Цжеяил Мехмед Кулизаде
България – Реджеб Кюпчу
Казахстан – Айас Исхаки
Киргизстан – Чингис Айтматов
Узбекистан – Сюлейман Чолпан
Туркменистан – Ата Атаджаноглу"
В същия вестник пише, че произведенията на Назъм Хикмет и Азис Несин все още няма да се изучават от учениците. Всъщност произведенията им се печатат, пиесите на Азис Несин се играят.
С Азис Несин се виждаме.
…
Уверена съм. че годините, през които съм работила в България, ще бъдат признати. Има 3500 учители, изселени от България, да не говорим за другите. Всички ние бяхме пропъдени. Ние не напуснахме страната. Тя ни напусна.
Недялко, не мога да кажа, че живеем зле, защото сме по-добре от това, което бяхме.
Преди да завърша, моля да ме извиниш. Часът е 2. Мислите ми са уморени. Утре започва друг ден. Нека този ден бъде светъл за вас, за нас, за всички хора в света.
Приемете нашите поздрави!
Джемиле
17 май 1992 г.

Тази година се навършиха 35 години от убийството на Реджеп Кюпчу. Давността за това престъпление отдавна е изтекла, убийците бродят ненаказани. Нищо чудно днес да са видни политици и „бизнесмени”, често канени по радио и телевизия да ръсят престъпната си пропаганда – винаги в полза на Кремъл и на българската комунистическа олигархия и винаги в ущърб на обикновените хора в България – били те българи, турци, помаци, роми, руснаци...
Както всяка година през април Турският културен център в Бургас почете паметта на Реджеп Кюпчу с един поетичен спектакъл, на който присъстваха българи и турци, а почетни гости бяха Ердинч Кюпчу и Недялко Йорданов. Колегата Ирина Недева от радио Хоризонт направи вълнуващо предаване, в което прозвучаха гласовете на Недялко Йорданов, на Ердинч Кюпчу и стиховете на Реджеп и на сина му Ердинч. Прокуденият от България Ердинч живее със семейството си в Истанбул и пише стихове на български език. България си остава наша Родина, казва той.

*
Понякога стихотворението ми се ражда на български, понякога на турски
споделя Реджеп Кюпчу с Недялко Йорданов.

Нека „чуем” прекрасните му стихове, независимо на какъв език са писани. А и както пише Недялко Йорданов в края на предговора си към стихосбирката на Реджеп: „Поезията му беше родена на българска земя. Той изживя целия си кратък живот тук, дедите и децата му бяха родени тук. Приятелите му бяха българи и той самият се чувстваше български поет. Мъчно ми е, че там, в Турция, в страната, в която никога не беше стъпвал, той е по-познат, отколкото тук.”

СЪДБА

Аз съм само едно листо, паднало на земята,
А дървото не търси обруленото си листо.

Дървото не тъжи за листата,
дървото сънува само идната пролет,
дето пак ще се усмихне цвят по цвят,
листо по листо.

Аз тъгувам за мястото си върху клона на дървото,
Но аз съм едно листо, паднало на земята,
и формата ми, и цветът ми,
всичко, всичко изчезва постепенно.

Къде е, къде е моето дърво,
къде е, къде е моят клон,
откъдето да предизвиквам ветровете!

ИЗПОВЕД

Тръгнах ей така,
босичък
по голямата земя.

Изгоряха ми нозете,
сърцето ми изгоря.

Не изгаряйте нозе.
Сърце, не изгаряй.

Аз съм още
в началото на пътя,
в началото на пътя...

ПРЕДЧУВСТВИЕТО НА ЦВЕТЕТО

Слънцето ме събуди с целувка
и аз известих пролетта.
Дъхът ми се пръсна наоколо
и стана пиян света.

Пчелата се влюби във мене,
запя на старинен саз.
Какво, че краде от нектара ми –
в меда имам дял и аз.

Никой не е избягал
от смъртта досега.
Поне от мен да остане
във всичко по малко тъга.

И накрая, един откъс от поемата, дала името на стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем”:

РАЗГОВОР

Хайде, приятели мои,
да тръгнем!

Аз не искам в застояли води
да гледам своето отражение.
Аз обичам течащи води,
като течащите води обичам
веселото движение.

Напуснете и вие уютния завет
и с вятъра, вдигащ от сън тишината,
призори,
между деня и нощта,
да сме вече на път по земята.

Няма да скучаете, ако тръгнете с мене.
И дори,
ако гладни
и жадни
останете –
според сезона –
малини ще ви бера,
лешници ще ви бера,
в шепите си вода ще ви донеса –
няма да ви оставя гладни,
жадни няма да ви оставя.

Аз от обикновени хора узнах
истинския смисъл на всяко приятелство.

Може тъмно да стане наоколо,
но вие не се плашете –
като едно русокосо момиче
тихо над нас ще изгрее луната
И под дърветата – сънна и плаха –
ще се оттегли встрани тъмнината.

Хайде, приятели мои,
да тръгнем!
Дългият път
иска пътници, които вървят.
Има ли пътници, които вървят,
усмихва се дългият път.

Не се плашете, приятели мои–
всяко истинско, всяко смело пътуване
почва от края на пътя,
утъпкан от другите.
Ние ще тръгнем нататък.
Да тръгнем нататък.
...

Завършвам тези редове с тъга, че няма място за цялата поема, но и с надеждата най-после да започнем да ценим човеците, а не националността им. За да нямат шанс престъпни манипулатори в България, в тази България, която някога спаси своите евреи. Време е сега да спасим себе си и да съхраним духовността си, както се пее в българския всеучилищен химн за Кирил и Методий, написан от Стоян Михайловски.
_
*Реджеп Кюпчу (Recep Küpçü) е известен у нас като Реджеб Кюпчу и така фигурира в стихосбирката „Приятели мои, да тръгнем” и в спомените на Недялко Йорданов. Списание „Диалог’ благодари на Недялко Йорданов и на Ердинч Кюпчу за препратените снимки и текстове.

FİLİBE KURŞUNLU HAN, BULGARCA METİNLER NİKOLA ALVACİEV'E AİT

KAYNAK: Feysbuk, Акция "Фото Пловдивъ" grubu, Пламен Иванов Кочев

FİLİBE ALACA CAMİSİ, 1920 YILINDA BULGARLARCA YIKILDI

Kırcaali, Eğridere, Hüsemler köyü (Diamandovo) mezar taşları

Huve'l-Bâkî
Ya Muhammed kıl şefaat
 Ümmetindir Molla Mustafa 
Zevcesi Gülsüm binti Halil 
1297 Hicri/1879-1880 Miladi
Okuyan: Basri Zilabid 

En baştaki mezar taşının uzaktan çekilmiş fotoğrafı

el-Fatiha
Ah ile zar kılarak gençliğime doyamadım 
Çün ecel peymanesi dolmuş muradıma eremedim 
Hasretâ! fani cihanda tulu ömür süremedim 
Firkatâ! takdir bu imiş ezelden bilmedim
Merhum Ali Osman bin Ahmed Ağa 
1245
Okuyan: Ahmet Şen ve Mert Burak Ersan

Şumnu Terakki Kütüphanesi fatura örneği

Şumnu'da Terakkî Kütüphanesi'ne ait bir fatura örneği
Sahibi: Sabri Sadık
Bu fatura 1929 yılında kesilmiş. Alınan kitaplar:
20 adet Elifba x 11 leva= 220 leva
30 adet Hesap II x 14 leva=420 leva
Fatura sonunda,
"Hesapları onbeş güne kadar göndermeli, selam" yazılı. 
Osmanlıca el yazısını okuyan: BTG editörü Basri Zilabid Çalışkan

LOFÇA'YA BAĞLI GALATA KÖYÜ MÜSLÜMANLARI VE DİNİ HAYATI, HÜSEYİN MEHMED

Sofya'da yayınlanan Müslümanalr dergisinin Ocak 2020 sayısı, 10-11. sayfalarında yayınlanan yazının başlığının tam tercümesi: 

Galata köyü Müslümanlarının kurumsal dini hayatlarının gelişimi.

Хюсеин Мехмед, Развитие на институционалния религиозен живот на мюсюлманите в село Галата – В: сп. Мюсюлмани, бр. 1, януари 2020, ст 10-11.

Сведенията за мюсюлманския религиозен живот в село Галата през Османския период са оскъдни. Известно ни е, че селата Градежница и Галата са малки и в колибарски тип. Останала е топонимата Ходжовски път, който е от билото към село Градежница (с махалите: Глогово, Бабинци и Асен). Пътя идвал от местноста Даменица и слизал на сегашната улица Пещера, където е джамията на село Галата. Прекосявайки селото минавал по стария път до местноста Ярбашъ в село Български извор. На още 100 м. след разклона за Галата, прекосяващ главния път София-Варна се намирала и най-старата джамия в околноста. Предполага се, че по този Ходжев път жители от Градежница и Галата се отправяли за петкратни, петъчни и байрамски служби в най-старата джамия на района и за канене на имами и джарафи (сунетчии) от Български извор по време на курбани, суннети, имена, венчавки и погребения. От края на Османския период е известен и галатския пехливанин Халил Анчов (Hançoğlu), дядо на друг башпехливанина на Къркпънар в Одрин – Сюлейман Хайриболу, изселници в село Черкезмуселлим, окр. Хайрибол. Също така, от времето на Халил Анчов е Ибрахим Айтаоглу от Български извор, зурнаджия на Къркпънар в Одрин. И двамата са практикували своята дейност по време на султан Абдул Азиз І (1861 – 1876).

Джамията на Галата е построена през 1750 г. Минарето и е дървено и подпалено през време на Беглото (1878 г.). След 1880 г. селата Градежница и Галата се разрастват, придобивайки днешният си вид. В тях се заселват множество мюсюлмани (предимно помаци) от селата: Драгулин дол (зличено), Пещерна, Торос, Беленци, Румянцево, Луковит, Бежаново, Беглеж, Глава, Голец и пр. За тези преселения говорят фамилиите: Маджарови, Команови (от зличената турска махала Коман към Троян), Ъсенлиеви, Добревски, Слатински (от Бяла Слатина) в Галата; Дермански в Кирчево; Галатски в Градежница (Глогово) и пр. През 1880 г. в село Галата се заселва Усин, последния имам на с. Добревци. След него от Истанбул придошъл суфта Изет (1903-1942), който е с торбешко или албанско потекло. През 1905 г. в селото Маналовския род е наречен Ходжовски, заради Махмуд Абдурахманов Ходжов, който починал през 1918 г. Още приживе Махмуд ходжа (обучен от предишните двама и в руждието на гр. Севлиево), заедно с брат си и джамийски настоятел Али Абдурахманов Ходжов, избрали за негов наследник Шакир Мустафов Алчов (р. 1884 - поч. 1968 г.). Той е обучен в съществуващия мектеб до джамията (след 1928 г. преобразен в кметство), като негов преподавал е хаджи Ибиш, докато Али молла Мутишев е преподавал в мектеба на Български извор. И двамата починали мистериозно до 1927 г. и са погребани в двора на джамията. След хатима Шакир Мустафов Алчов не успял да завърши руждието на гр. Плевен. През 1931 г. в с. Галата вероучител е Алиосман Анков от с. Кирчево, на който рода е от Свищовско. Той обучавал учениците си в мектеб (джемат одая) в джамията. През 1951 г. се оженил и временно живял Али Алилов (Анкин) Ходжов, предпоследния имам на с. Румянцево, който в с. Румянцево след смърта си е наследен от своя зет Яшар, пришалец от Хасковско. През 1968 г. в с. Галата, имама Шакир Мустафов Алчов починал и е наследен от сина си Рамадан Шакиров Алчов (1968-2001 г.). От 2005 г. имам на с. Галата и на околните помашки села е Хюсеин Хюсеин Мехмед, пришълец от с. Резач, обл. Велико Търново.

В село Галата гробищните паркове са в регулация. Заличаването им като джамийски имот датира още от 1940 г., когато председателя Сюлейман Ибов Менов е принуден да изкара Нот. акт с №80/940, в който не са вписани около един декар в м. Дженини градини, но които са отбелязани в стария регулационен план от 1936 г. По това време за кмет на селото е избран Али Ибов Муков, баджанак на изворския имам Хюсеин Хюсеинов Чаушев (1918-1974 г.) и сват на Сулейман Ибов Менов. Чрез узаконения недвижим вакъф 5 дк. ливадата и 15 дк. гробищни паркове, които през тези години 2/3 са празна мера се изхранвал селския вол, който също се отглеждал в двора на джамията. Водейки се движим вакъфски инвентар, помещавал първия етаж на бившия мектеб т.е. кметство. Чрез превозване от него материали (греди, камъни) и чрез собствени средства, Али Ибов Муков съградил на главната улица два моста (сега под асфалтния път), първия етаж на училището и две чешми в Галата (не функционирва днес) и в Български извор. През 1944 г. Али Муков пада шехид, след като е зверски убит от партизаните, а трупът му е хвърлен в пещера в околностите на село Гложене. През 1972 г. следващия председател на джамийските настоятели Асан Мустафов Галатски и Муто Керимски чрез Нот. акт с №80/940 спечелили гражданско дело 68/1972 за обезщетение, тъй като от м. Горни гробища са отчуждени 2 360 дк. Чрез средствата реставрирали джамията на селото, като я разширяват за сметка на джемат одаята и изграджат балкона за жените, сменили тиклите с цигли и я измазали от вън и от вътре. През 9.06.1982 г. имама-секретар Рамадан Шакиров Мустафов чрез Нот. акт с №80/940 изпратил писмо до ОНС гр. Тетевен, в което той поискал в новия регулационен план от 1982 г. гробищните паркове, да се впишат като джамийски имот, независимо че за гробищен парк е отреден извън регулация друг парцел от 5 дк. в кв. 53, който е заграден, но е неизползван. Мерките по заличаването на надгробните паметници са възпрепятствани от местни жители: Селим Усинов Селимов (Бациля) и пр., които саботирали акцията. Писмото на Рамадан Шакиров Мустафов е уважено от общинската управа, но въпреки това статута на джамийския имот е заменен с озеленена площ. Чрез този регулационен план от 1982 г. бившия мектеб (кметство а по-късно фурна), както и гробовете на двамата вероучители попаднали на асфалтния път и са саборени и заличени. Рамадан Шакиров Мустафов и Адем Махмудов Гадинов продължили с реставрацията на джамията, като изградили подпорната ограда. Към края на мандата си Рамадан Шакиров Мустафов и Адем Махмудов Гадинов заявяват и вакъвската нива, която през 2010 се узакони.

През 2003 г. и през 2015 г. под ръководството на мюсюлманските настоятели Рамадан Сюлейманов Селимов, Махмуд Омеров Туркоземцев и Ибрахим Усинов Льоков и гробищните паркове са заградени с бодлива тел, в тях е построена чешма и навес. Под ръководството им през 2007 г. се изгради и джамийската къща в двора на джамията. Но тъй като джамийските имоти в селото си останали със статут озеленени площи и поради заплаха от ново завладяване, но този път на новопостроената вакъфска къща, през 2008 г. те са узаконени чрез деклариране и чрез събирани от селото пари са изплатени предходните им данъци. Предимно чрез движимото (две маси за къпане, едната инвентар на село Торос) и недвижимо имущество се постави алуминева дограма, изгради се чешма за абдест (ритуално измиване) и се обнови вътрешноста на джамията.